Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
— Здравейте — рече Дюрок, като се приближи до нея. — Казаха ми, че тук живее Молли Варен.
Тя се обърна тъй живо, че цялото орехово производство се изсипа в тревата; изправи се, стана и малко пребледняла, уплашено повдигна ръка. По нейното много изразително, тънко, излеко мрачно лице минаха (Няколко бегли, странни движения. И тозчас тя се приближи до нас не бързо, а сякаш долетя с подухването на вятъра.
— Молли Варен! — рече девойката, като че обмисляше нещо и изведнъж страшно се изчерви: — Заповядайте, влезте след мене, аз ще й кажа.
Тя полетя, като щракаше с пръсти, а ние, вървейки след нея, влязохме в малка стая, задръстена от сандъци и лоша, но чиста мебел. Момичето изчезна, без да ни обърне вече никакво внимание в друга врата и я затръшна. Ние стояхме, скръстили ръце, в естествено напрежение. Зад вратата, която скри тази особа, се чу падане ща стол или нещо прилично на стол; звън, какъвто се чува при счупване на чивии, яростно „дявол да ги вземе тези телени копчета“ и след известно силно тропотене внезапно влезе много стройна девойка, с разтревожено усмихващо се лице, с богата прическа и святкащи от грижа, нетърпеливи, ясни, черни очи, облечена в тънка копринена рокля с прекрасен люляков цвят, е чехли и бледозелени чорапи. Беше същото босо момиче с ютията, но аз трябваше сега да призная, че тя е мома.
— Молли съм аз — рече тя недоверчиво, но като се усмихваше неудържимо, — кажете ми всичко отведнъж, защото аз се вълнувам много, макар по лицето ми никога да не забелязват това.
Аз се смутих, тъй като в тоя си вид тя много ми хареса.
— Тогава вие се досещате — рече Дюрок, сядайки, както седнахме и ние всички. — Аз съм Джон Дюрок, мога да се смятам за действителен приятел на човека, когото ще назовем веднага: Ганувер. С мене е едно момче… тоест просто един добър Санди, комуто аз се доверявам.
Тя мълчеше, като гледаше Дюрок право в очите и неспокойно се движеше. Лицето й потрепваше. Като почака малко, Дюрок продължи:
— Вашият роман, Молли, трябва да има хубав край. Но стават тежки и необясними неща. Аз знам за златната верига…
— По-добре да я нямаше! — извика Молли. — Ето къде тъкмо е тежкото, уверена съм, че от нея е всичко.
— Санди — рече Дюрок, — иди да видиш не иде ли лодката на Естамп.
Като закачих с крак стола, станах с тежко сърце, тъй като думите на Дюрок намекваха много ясно, че преча. Когато излизах, сблъсках се е една млада жена с разтревожен вид, която едва ме погледна и се вторачи в Дюрок. На излизане чух как Молли рече: „Сестра ми Аркол“.
И тъй, излязох в средата на недопитата песен, която започваше да действува обаятелно, както всичко, свързано с тъгата и любовта, и още в лицето на такава прелестна стрела, както тази девойка Молли. Стана ми жално за себе си, че съм лишен от участие в тази история, дето бях подръки на всеки като джобно ножче — него бяха го сгънали и скрили. И аз, който имах оправдание, че не преследвам никакви лоши цели, важно обиколих къщата, видях откъм морето разтворения прозорец, познах шарката на пердето и седнах под него, гърбом към стената, слушайки почти всичко, което се говореше в стаята.
Разбира се, пропуснах много неща, докато идвах, но бях възнаграден от онова, което чух по-нататък. Говореше много нервно и горещо Молли:
— И как пристигна той? Но какви срещи са тия? Ние се видяхме всичко на всичко седем пъти, ф-у-у! Трябваше да ме отведе незабавно при себе си. Какво беше това бавене? Поради това ме проследиха и всичко стана окончателно известно. Знаете, тези мисли, тоест критиката, идат, когато се замислиш за всичко. Сега у него живее и една хубавица — и нека си живее, и да не е посмял да ме вика!
Дюрок се засмя, но невесело.
— Той пие много, Молли — рече Дюрок, — и пие, защото получи вашето окончателно писмо. Сигурно то не му е оставяло надежда. Хубавицата, за която говорите, е гостенка. Тя, както мислим ние, е просто отегчаваща се млада жена. Пристигнала е от Индия с брат си и приятеля на брат си: единият е журналист, другият, струва ми се, археолог. Вие знаете какво представлява дворецът на Ганувер. За него се е пръснал далече слух и тези хора са дошли да погледат архитектурното чудо. Но той ги остави да живеят, тъй като не може да бъде сам — съвсем сам. Молли, днес… в дванайсет часа… вие сте дали дума преди три месеца.
— Да, и аз си я взех обратно.
— Слушайте — рече Аркол, — аз сама често не знам на какво да вярвам. Нашите братя работят за този подлец Лемарен. Изобщо в нашето семейство се разделихме. Аз живях дълго в Риол, дето имах друго общество, да, по-добро от компанията на Лемарен. Какво пък, служих и тъй нататък, бях и помощница на градинаря. Аз напуснах, завинаги напуснах с душата си Пущинака. Това няма да върнеш. А Молли — Молли, бог те знае, Молли, как израсна ти на улицата и не те стъпкаха! Ех, аз увардих, колкото можах, момичето… Братлетата работят — двамата братя; кое е по-лошо, мъчно е да се каже. Сигурно не едно писмо е било откраднато. И те втълпили в главата на момичето, че Ганувер с нея… не е постъпил чак много хубаво. Че той си има любовница, че са го видели там и там в подозрителни места. Трябва да знаете мрачното настроение, в което тя изпада, когато чува такива неща!