Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
— Героите спят — рече той дрезгаво; беше уморен, с бледо, безсънно лице и тозчас тревожно се втренчи в мен. — Всички втори лица са на крака. Ей сега ще дойде Естамп. Обзалагам се, че той ще дойде с вас. Ех, Санди, ти си направил голяма глупост, но си имал късмет, че не са те забелязали в тези места. Ганувер е могъл просто да те убие. Пазил те бог да приказваш за всичко това. Бъди на наша страна, но мълчи, щом си попаднал в тази история. Та какво станало вчера с тебе?
Аз разказах отново за разговора в библиотеката, за асансьора, аквариума и златната верига.
— На, видите ли! — рече Поп на Дюрок. — Човек от отчаяние е способен на всичко. Точно завчера той каза пред мене същото на Диге: „Ако всичко тръгне така, както върви сега, ще ви помоля да изиграете най-ефектната роля“. Ясно за какво става дума. Всички очи ще бъдат обърнати към нея и тя с автоматичната си тясна ръка ще съедини тока.
— Така. Нека го съедини — рече Дюрок. — Макар че… да, разбирам ви.
— Естествено — горещо подхвана Поп. — Аз положително не съм виждал такъв човек, който би вярвал така, би бил така убеден. Погледнете го, когато е сам. Ще ви стане страшно. Санди, идете в стаята си. Впрочем вие пак ще се объркате.
— Оставете го — рече Дюрок, — той ще ни бъде нужен.
— Не е ли много? — Поп взе да мести очи от мене към Дюрок и обратно. — Впрочем както знаете.
— Какви са тия съвещания без мене? — рече Естамп, като се появи, блеснал от чистота. — И аз искам също. Къде сте се наканили да отивате, Дюрок?
— Трябва да опитаме. Ще направя опит, макар да не знам какво ще излезе от това.
— А! Внезапно нападение в треперещите траншеи. Ех, когато ние се появим — двама такива юнаци като вас и мене, — обзалагам се сто срещу единайсет, че няма да устои дори телеграфният стълб. Какво? Ядохте ли вече? И пихте? А аз още не! Както виждам — капитанът е с вас и мъдрува. Отлично, капитан Санди! Чувах, че си слагал цялата нощ мини в тези стени.
Аз прихнах, тъй като не можех да се обидя.
Естамп седна на масата, като си прислужваше и слагаше в устата каквото намереше, а също тъй облекчаваше шишето.
— Послушайте, Дюрок, аз съм с вас.
— Мислих, ще останете засега с Ганувер — рече Дюрок. — При това в такава деликатна работа…
— Да, да прибавя ли овреме една дума?
— Не. Ние можем да смутим…
— И да развеселим. За здравето на тази упорита гъсеница!
— Говоря сериозно — настояваше Дюрок, — на мене най-много ми харесва мисълта работата да се извърши не толкова шумно.
— Как ям аз! — Естамп вдигна падналия нож.
— Ако се съди по всичко, което знам — намеси се Поп, — Естамп ще ви послужи много.
— Разбира се! — извика младият човек, като ми смигна. — Ето и Санди ще ви каже, че съм прав. Защо ми е да се вмесвам във вашия деликатен разговор? Ние със Санди ще клекнем нейде в храстчетата, ще ловим мухи… Нали така, Санди?
— Ако говорите сериозно — отговорих, — ето какво ще кажа: щом работата е опасна, всеки човек може да бъде само полезен.
— Какво? Дюрок, чувате ли гласа на капитана? Как изрече той това?
— А защо мислите за опасност? — сериозно попита Поп.
Сега бих отговорил, че опасността беше необходима за душевното ми спокойствие. „Пламтящ мозък и студена ръка“ — както се пее в песента на Пелегрина. Бих казал още, че от всички тия думи и недомлъвки, приготовления, преобличания и златни вериги лъха също тъй на опасност, както от млякото — на скука, от книгата — на мълчание, от птицата — на полет, но тогава всичко неясно беше за мене ясно без доказателства.
— Защото такъв, е разговорът — рекох, — и кълна се в гандшпуга, няма защо да питаме оня, който знае най-малко от всички. Аз няма да питам. Ще извърша работата си, ще направя всичко, което искате.
— В такъв случай ще се преоблечете — рече Дюрок на Естамп. — Идете в спалнята ми, там има нещичко — и той го отведе, а сам се върна и почна да говори с Поп на език, който не знаех.
Тъй като не знаех какво ще правят на Сигналния пущинак, аз бях там мислено през това време, както съм ходил много пъти през детството си. Да, там аз се биех с момчетата и ненавиждах техния начин да тикат в очите ми разперената си длан. Презирах тези жестоки, безчовечни хитрости и предпочитах верния силен удар в брадата пред всички тънкости, измислени от хулиганите. За Сигналния пущинак се носеше поговорката: „На пущинака и през деня е нощ“. Там живееха мършави, жилести, бледи хора с безцветни очи и изкривени уста. Те си имаха свои нрави, свой светоглед, свой странен патриотизъм. На Сигналния пущинак се намираха най-ловките и опасни крадци, там процъфтяваха пиянството, контрабандата и шайките — цели съдружия от възрастни момчета, всяко от които си имаше предводител. Познавах един матрос от Сигналния пущинак — подпухнал човек с очи във вид на два остри триъгълника; никога не се усмихваше и не се разделяше с ножа. Беше се установило мнение, което никой не се опитваше да опровергае, че с тези хора е по-добре да нямаш работа. Матросът, за когото говоря, се отнасяше презрително и с омраза към всичко, което не беше на пущинака, и когато спореха с него, бледнееше неприятно, като се усмихваше тъй страшно, че човек изгубваше желание да спори. Той ходеше винаги сам, бавно, с ръце в джобовете, като се поклащаше едва, и втренчено оглеждаше и изпращаше с поглед всеки, който задържаше на подпухналото му лице своя поглед, като че искаше да го спре, за да почне от дума на дума някоя свада. Неговият вечен припев беше: „У нас, там…“, „Ние не правим така“, „Какво ни е еня за това!“ — и други подобни неща, поради които ти се струваше, че се е родил на хиляди мили от Лис, в упоритата страна на глупците, дето, изпъчили гърди, ходят самохвалковци с ножове в пазвата.