Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

По време на трийсет и петте минути път обратно в кутията за лекарства, Бетингър беше в съзнание само от време на време. В голямото фоайе той и Доминик прочетоха правата на задържаните, обвиниха ги в множество престъпления и ги вкараха в две несвързани килии, тази за пияници и една стая за разпити.

Скоро партньорите се върнаха в приемната, където току-що бяха пристигнали Хуан и Пери, водейки петима заключени в белезници нещастни латиноси, свързани по някакъв начин със Себастиан.

— Някой да отвори прозорците! — избоботи Зволински иззад бюрото си. — Проклетите мошеници вонят на умряло!

Двама стажанти бързо грабнаха подвижната стълба, която щеше да им позволи да изпълнят задачата.

— Донеси кафе — каза Доминик на Бетингър. — Аз ще говоря с Изи.

— Искам и аз да участвам.

— Пред него няма да споря с теб.

— Няма да спорим.

Съмнение проблесна в очите на Доминик.

— Щом ти казвам да ме оставиш, значи така трябва. Сега не е време за правилници.

— Ще ти оставя достатъчно свобода. — Детективът нямаше да позволи физическа принуда върху задържания, но разбираше, че незаконните връзки вече съществуват и никоя предложена сделка няма да бъде официално отбелязана. — Знам, че вече са установени връзки.

— Добре.

Вратата към фоайето се отвори и влязоха петима окървавени апаши, които сякаш бяха играли на народна топка, но не с гумено кълбо, а с тухла. Редицата затворници завършваше Такли, който отпиваше кафе от чашата си с форма на противосамолетен снаряд. Той прекоси приемната, свали чашата си, погледна към Бетингър и кимна.

Детективът отвърна на поздрава му със съзнанието, че мълчаливият им контакт е равносилен на здраво ръкостискане.