Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Ася бе убедена, че знае какво се крие зад всяко лице. Изглежда, не бе боледувала никога, не бе се измъчвала, не бе губила апетит, не бе страдала от безсъние; не бе губила свежестта на лицето си; просто бе дошла от своите спортни зали и танцови площадки за три дни, необходими й, за да се изследва.
— Имахте ли добри преподаватели? — попита Дьомка с единствената цел да я накара да говори, за да може през това време да я наблюдава спокойно.
— Не! Едни надути пуяци! А и въобще училището… Не ми се иска! Дори не ми се иска да говоря…
Нейното весело настроение се пренасяше и върху Дьомка. Седеше благодарен за бъбривостта й. Чувстваше се вече разкрепостен. Не искаше да спори с нея; единственото, към което се стремеше, бе да се съгласява с думите й, въпреки че те често противоречаха на принципите му: и за това, че животът е даден за щастие, и за това, че не трябва да позволи да ампутират крака му. Ако не му се напомняше непрекъснато, че всяко забавяне би довело до отрязване по-високо от коляното, Дьома не би си задавал въпроса: «С какво живеят хората?», който бе най-важният.
— Честно те питам… За какво живеят хората? Ти как мислиш?
Не, на това момиче всичко му бе ясно! Тя го погледна със зелените си очи, сякаш не вярваше, че той говори сериозно.
— Как защо? Заради любовта, разбира се!
Заради любовта! За нея говореше и Толстой, макар да влагаше друго съдържание във въпроса си. Учителката им също бе говорила за любовта, но… Дьомка бе свикнал да вниква във всичко и да намира свой отговор.
— Но нали… — започна неуверено той (нямаше съмнение, че неговият отговор не е от трудните, но как да го изрече?) — Любовта, разбира се… Тя не е целият живот… Понякога… От определена възраст до…
— Но от каква, от каква? — сърдито го питаше Ася, сякаш той я бе оскърбил. — Цялата сладост е в нашата възраст, а след това? А какво друго има в живота освен любовта?
Вдигнала въпросително веждите си, тя бе убедена, че той няма какво да й възрази. А Дьомка нямаше такова намерение. Той искаше да чуе нейния глас, а не да й възразява.
Тя се обърна към него леко наведена, без да му протегне ръката си, сякаш имаше желание да му подаде и двете си ръце през руините на всички домове в света.
— Това е наше винаги! И днес! И не можеш да разбереш от този, който говори непрекъснато — дали ще се случи или не. Любов! И в тази дума се съдържа всичко!
Изрече го толкова просто, сякаш преди това бяха говорили на тази тема не по-малко от сто вечери… Струваше му се, че ако я нямаше тази санитарка с проклетите слънчогледови семки, медицинската сестра, двамата, които играеха на дама, и непрекъснато разхождащите се по коридора болни, дори сега, в този кът, когато се намираха в най-хубавата възраст, тя би могла да му помогне да разбере с какво живеят хората.
И тогава постоянната, дори и на сън непреставаща болка в крака би изчезнала. Дьомка гледаше с отворена уста шията на Ася, разголена от халата, който тя бе забравила да придържа с ръка. Това, което събуждаше у него такова отвращение, когато бе чул приказките на майка си, за първи път му се видя не до такава степен отвратително, а достойно да преобърне всичко в света.
— Ти… Какво? — полушепнешком, с известна доза съчувствие го попита Ася. — Досега не си ли… Репейче, не се ли още…
Ушите на Дьомка пламнаха, а също лицето и челото, сякаш го бяха хванали в момента, в който бе откраднал. Само за двадесет минути това момиче бе разпръснало всичко, което той бе изграждал с години. С пресъхнало гърло той, сякаш молейки пощада, попита:
— А ти?
Така, както не скриваше какво има под халата, тя, убедено вярваща, че няма какво да крие, отговори:
— В нашия клас половината от момичетата… Една от нас още в осми клас забременя! А една хванаха в квартирата й… за пари, разбираш ли? Вече имаше спестовна книжка! А как разбраха? Беше я забравила в тетрадката си, а учителката я намери! Колкото по-рано, толкова по-интересно! И за какво да се отлага? Атомен век!…
Глава 11
Рак на брезата
Все пак съботната вечер, носеща неуловимо облекчение, се почувства в стаите на раковото отделение, макар болните да не се чувстваха в «отпуск» в неделя, защото дори и да искаха, не можеха да престанат да мислят за болестите си; просто липсваха разговорите с лекарите и привичната делнична обиколка по кабинетите: очевидно тази бе причината, за да докосне очакването на неделята онази вечна детска струна в душата на човека.