Раково отделение

Той не се реши направо да я попита от какво боледува, защото можеше да се окаже, че е нещо неудобно за казване.

— Тук съм за три дни за изследване — отклони директния отговор Ася, като продължаваше да придържа с една ръка реверите на халата. — Подхвърлиха ми някакъв халат, който дори е срамно да облечеш, по дяволите! Човек може да откачи, ако остане дори седмица в тази клиника… А ти?…

— Аз ли? — Именно за крака си искаше да поговори с нея, но спокойно и не веднага, защото привързаността го притесняваше. — На крака ми…

Досега думите «на крака ми» имаха за него голямо и горчиво значение. Но след лекотата, с която говореше Ася, той започна да се съмнява дали наистина е така. Каза й за крака си, както и за заплатата, притеснено.

— И какво казват?

— Виждаш ли… Нищо не казват. Ако поискат, ще го отрежат…

Дьома погледна светлото лице на Ася.

— Ти какво?! — Ася го удари по рамото като стар приятел. — Как така ще ти отрежат крака? Откачили ли са? Просто не искат да те лекуват! За нищо на света не се съгласявай с тях! По-добре да умреш, отколкото да живееш без крак! Животът на инвалида живот ли е? Животът е даден, за да бъде човек щастлив!

Да, разбира се, тя отново бе права. Живот ли е да се мъкнеш с патерици? Какво щеше да прави с тях, ако сега седеше до нея като инвалид? Та той дори не би могъл да премести стола си и би трябвало да разчита на нейната помощ… Не, това няма да бъде живот!

Животът е даден, за да бъде щастлив!

— И отдавна ли си тук?

— Колко… — Дьома бързо пресметна. — Вече три седмици.

— Какъв ужас! — потрепери Ася. — Каква скука! Без радио, без акордеон! А и си представям какви разговори се водят в болничните стаи!

И отново Дьома не пожела да си признае, че той е зает по цял ден със стереометрията. Всички неща, на които държеше, облъхнати от Асиния дъх, сега му се струваха преувеличени и неустойчиви като пясъчна кула.

Усмихвайки се, макар вътрешно по-скоро да му се искаше да плаче, Дьомка каза:

— Например обсъждахме въпроса с какво живеят хората.

— Какво, какво?

— С една дума, защо живеят…

— Ха! — изглежда Ася, имаше за всичко готов отговор. — На нас също веднъж ни дадоха за съчинение «Защо живее човекът?» И планче такова имаше: за памукопроизводителите, за доячките, за героите от гражданската война, за подвига на Павел Корчагин и отношението ни към него, за подвига на Матросов… По избор…

— А ти как се отнасяш?

— Как… С една дума, би ли повторил подвига или не. Това е най-главното. Е, и ние пишем: разбира се, че бихме го повторили. Защо да си разваляме отношенията преди изпитите? А Сашка Громов попита: а може ли да напиша така, както мисля? Онази отговаря: ще ти дам едно «както мисля»! Такава оценка ще ти пиша, че направо ще изгърмиш! А едно момиче направо така и написа: «Още не зная дали обичам родината си или не.» Онази като закряка: «Това е страшна мисъл! Как можеш да не я обичаш?» Нещастното момиче отговаря: «Сигурно обичам, но не зная със сигурност. Трябва да се провери.» А Жабата, такъв прякор й измислихме: «Каква проверка?! Ти си закърмена заедно с майчиното мляко и с любовта към родината! За следващия час напиши всичко отново!» Жабата никога не се усмихваше. Разбирам — стара мома, личният й живот не се подредил и затова си отмъщаваше на нас. Особено не обичаше хубавите ученички.