Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Танцовата музика свърши. Дикторът започна да говори за борбата на народите против позорните парижки съглашения, опасни за Франция с това, че я хвърляха на подчинение на Германия, но също така и за Германия, която при това положение също ставаше зависима от Франция.
— Въобще ти какво правиш? — опитваше се да изтръгне от него признание Ася.
— Работя като стругар — небрежно, но с достойнство каза Дьомка.
Но и това не порази Ася.
— И колко получаваш?
Дьомка смяташе заплатата си достойна за уважение, защото бе първата, която получаваше, но сега почувства, че не може да й каже точно колко.
— Разбира се, нищо особено — промълви той.
— Всичко е безсмислено! — заяви убедено Ася. — По-добре би било да станеш спортист! Имаш данни.
— Но трябва да умееш…
— Какво? Всеки може да стане спортист! Само трябва много да тренира! А и спортът се заплаща доста скъпо: пътуваш безплатно, хранят те за тридесет рубли на ден, хотели! Премии! А само колко градове виждаш!
— Ти къде си била?
— В Ленинград, Воронеж…
— Ленинград хареса ли ти?
— Разбира се! Пасажът! Халите! Специализираните магазини — за чорапи, за чанти!
Нищо подобно не познаваше Дьомка и започна да завижда. Защото наистина може би това, за което толкова смело съдеше тя, е толкова хубаво, а неговият свят наистина е недостоен за вниманието й.
Санитарката продължаваше да стои до масата като паметник до бюста на Сталин и чоплеше семките, които сякаш никога нямаше да свършат.
— Но след като ти си спортистка, защо си тук?
Той не се реши направо да я попита от какво боледува, защото можеше да се окаже, че е нещо неудобно за казване.
— Тук съм за три дни за изследване — отклони директния отговор Ася, като продължаваше да придържа с една ръка реверите на халата. — Подхвърлиха ми някакъв халат, който дори е срамно да облечеш, по дяволите! Човек може да откачи, ако остане дори седмица в тази клиника… А ти?…
— Аз ли? — Именно за крака си искаше да поговори с нея, но спокойно и не веднага, защото привързаността го притесняваше. — На крака ми…
Досега думите «на крака ми» имаха за него голямо и горчиво значение. Но след лекотата, с която говореше Ася, той започна да се съмнява дали наистина е така. Каза й за крака си, както и за заплатата, притеснено.
— И какво казват?
— Виждаш ли… Нищо не казват. Ако поискат, ще го отрежат…
Дьома погледна светлото лице на Ася.
— Ти какво?! — Ася го удари по рамото като стар приятел. — Как така ще ти отрежат крака? Откачили ли са? Просто не искат да те лекуват! За нищо на света не се съгласявай с тях! По-добре да умреш, отколкото да живееш без крак! Животът на инвалида живот ли е? Животът е даден, за да бъде човек щастлив!
Да, разбира се, тя отново бе права. Живот ли е да се мъкнеш с патерици? Какво щеше да прави с тях, ако сега седеше до нея като инвалид? Та той дори не би могъл да премести стола си и би трябвало да разчита на нейната помощ… Не, това няма да бъде живот!
Животът е даден, за да бъде щастлив!
— И отдавна ли си тук?
— Колко… — Дьома бързо пресметна. — Вече три седмици.
— Какъв ужас! — потрепери Ася. — Каква скука! Без радио, без акордеон! А и си представям какви разговори се водят в болничните стаи!
И отново Дьома не пожела да си признае, че той е зает по цял ден със стереометрията. Всички неща, на които държеше, облъхнати от Асиния дъх, сега му се струваха преувеличени и неустойчиви като пясъчна кула.
Усмихвайки се, макар вътрешно по-скоро да му се искаше да плаче, Дьомка каза:
— Например обсъждахме въпроса с какво живеят хората.
— Какво, какво?
— С една дума, защо живеят…
— Ха! — изглежда Ася, имаше за всичко готов отговор. — На нас също веднъж ни дадоха за съчинение «Защо живее човекът?» И планче такова имаше: за памукопроизводителите, за доячките, за героите от гражданската война, за подвига на Павел Корчагин и отношението ни към него, за подвига на Матросов… По избор…
— А ти как се отнасяш?
— Как… С една дума, би ли повторил подвига или не. Това е най-главното. Е, и ние пишем: разбира се, че бихме го повторили. Защо да си разваляме отношенията преди изпитите? А Сашка Громов попита: а може ли да напиша така, както мисля? Онази отговаря: ще ти дам едно «както мисля»! Такава оценка ще ти пиша, че направо ще изгърмиш! А едно момиче направо така и написа: «Още не зная дали обичам родината си или не.» Онази като закряка: «Това е страшна мисъл! Как можеш да не я обичаш?» Нещастното момиче отговаря: «Сигурно обичам, но не зная със сигурност. Трябва да се провери.» А Жабата, такъв прякор й измислихме: «Каква проверка?! Ти си закърмена заедно с майчиното мляко и с любовта към родината! За следващия час напиши всичко отново!» Жабата никога не се усмихваше. Разбирам — стара мома, личният й живот не се подредил и затова си отмъщаваше на нас. Особено не обичаше хубавите ученички.