Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Усещаше как го обхваща разяждаща тъга. И той не знаеше какво точно му се иска — дали да се посъветва с някого, или да се оплаче; по-скоро това бе стремеж да поговори човешки с някого, защото истинското му желание бе поне малко да го съжалят.
Разбира се, той бе чел, че съжалението е унижаващо чувство и за онзи, който го проявява по отношение на някого, и за другия, който го приема.
Но въпреки това му се искаше да го съжалят.
Тук, в стаята, бе интересно да поговориш и послушаш, но не за това и не по този начин, както му се искаше сега. С мъжете трябваше да се държи като мъж.
В клиниката имаше много жени, но Дьома не би се решил да прекрачи прага на голямата им шумна стая. Ако вътре бяха само здрави жени, би му било интересно, минавайки покрай винаги отворената врата на стаята им, случайно да надникне, но пред такова гнездо, приютило болни, той извръщаше поглед, страхувайки се да не би да види нещо недопустимо. Някои от тези жени, които Дьома срещаше на стълбището и във вестибюлите, толкова се бяха запуснали и изглеждаха така потиснати, че дори не обръщаха внимание на облеклото си: често виждаше в пролуката на зле завързания през кръста халат долните им ризи, разкриващи част от гърдите, а понякога и бедрата. Но видяното винаги събуждаше у него само болка.
По тази причина той обикновено свеждаше поглед при среща с тях. И затова не бе толкова лесно да се запознае с някоя тук, в клиниката.
Единствено леля Стьофа го забеляза, заразпитва го и така се сприятели с нея. Тя вече бе станала баба и може би го спечели именно с чертите си, с характера, бръчките и усмивката, а дори и е малко басовия си като на мъж глас. Спираше се с леля Стьофа обикновено на горната стълбищна площадка и дълго говореха. Никой никога не бе слушал Дьома с такава съпричастност, сякаш тази жена нямаше друг близък освен него. Затова с такава лекота й разказа за себе си и дори за майка си такива неща, които не би споделил с никой на света.
Дьомка бе само на две години, когато убиха баща му през войната. После майка му се омъжи. Новият й съпруг, макар да не бе ласкав, бе справедлив и с него човек можеше да се разбере, но майката — разбира се, той не каза пред леля Стьофа тази дума, но за себе си бе убеден, че е така — стана курва. Мъжът й я напусна и постъпи правилно. Оттогава майката непрекъснато водеше мъже в единствената им стая, където спеше и синът й; задължително пиеха (предлагаха и на Дьома, но той отказваше), а непознатите мъже оставаха при майка му: един до полунощ, друг до сутринта. В стаята нямаше преградка, а и никога не бе истински тъмно, защото уличният фенер бе близо до прозореца. Видяното до такава степен отврати Дьома, че онова, за което неговите връстници мислеха с тръпка, на него му се струваше пълна свинщина.
В седми клас Дьома се пресели да живее при стария училищен пазач. Така изведнъж бе решен и въпросът с храната, тъй като бе станал член на обслужващия персонал и можеше да се храни два пъти на ден безплатно в стола. Майка му въобще не се постара да го върне у дома.
Дьома говореше за нея с неприязън, защото не можеше по друг начин. Леля Стьофа го изслушваше, кимваше с глава и правеше странно заключение:
— На белия свят всякакви живеят. Той е един за всички. Миналата година Дьома се премести в заводското селище, където имаше вечерно училище, и се настани в общежитието. Отначало работеше като помощник-стругар, а после получи втори разряд и започна сам. Работата вървеше горе-долу, но напук на разпътната си майка не пиеше водка, не пееше пиянски песни, а учеше. Завърши успешно осми клас и първата половина на девети.
Единствено играеше футбол с момчетата. И за това малко удоволствие съдбата го наказа: някой в суматохата, когато гонеха топката, удари с бутона на обувката си глезена на Дьома. Тогава той не обърна внимание, покуца известно време, а след това болката изчезна. Но през есента кракът подпухна. Дьома още дълго не го показа на лекарите; после му правиха нагревки, а след като всичко тръгна още по-зле, го препращаха от една болница в друга, докато стигна до тази клиника.
И защо, питаше той сега леля Стьофа, защо съдбата бе толкова несправедлива към него? Пред едни постила килим, а за другите е по-лоша и от мащеха. А казват, че от самия човек зависи каква ще бъде съдбата му. Празни приказки!
— От Бога зависи — прекъсна го леля Стьофа. — Бог най-добре знае. Трябва да се покоряваме, Дьомка. — Още повече, когато е от Бога, който вижда всичко…
Тогава защо върху един се струпва всичко? Трябва все пак да съществува някакво разпределение…