Раково отделение

— За да просветлее в душата на човека! А когато човек е гладен, озарението по-лесно го спохожда. Нима не си забелязал?

— Не, лельо Стьофа, никога не съм забелязал.

Още в първи клас, преди да бе се научил да чете и пише, Дьома вече знаеше твърдо и убедено, че религията е опиум за народите, трижди реакционно учение, изгодно само на мошениците; че именно заради религията в някои страни трудещите се не могат да се освободят от експлоатацията; а справят ли се с нея, ето ти я свободата.

А самата леля Стьофа с нейния смешен календар, с нейния Бог, споменаван от нея след всяка дума, с безгрижната усмивка, която не слизаше от устните й дори в тази мрачна клиника, и с тези пирожки съвсем не приличаше на реакционна фигура.

Но независимо от всичко сега, в събота следобед, когато лекарите си бяха отишли, оставяйки всеки болен насаме с мислите му, когато мрачният ден все още осветяваше с мъждива светлина стаята, а в коридорите и вестибюлите вече бяха запалили лампите, Дьома вървеше, накуцвайки, и търсеше именно леля Стьофа, която не можеше да му даде друг съвет, освен да се примири с положението си.

Дано не го лишат от крака, дано не му го отрежат, дано той не се съгласи…

Да се съгласи или не?

Макар че заради нетърпимата болка лесно можеше да се покори.

Никъде не можа да намери леля Стьофа. За сметка на това в долния коридор — там, където леко се разширяваше, образувайки малък вестибюл, който всички в клиниката наричаха «червения кът», нищо, че в него се намираше масата на дежурната сестра и шкафът с медикаментите, Дьома видя момиче, облечено в извехтял от честото пране халат, а самото то приличаше на героиня от филм с жълтеникавите си коси, които се срещат изключително рядко, оставящи усещането, че и в тих ден леко шумолят; върху тях имаше и още нещо, приличащо на шапчица.

Дьома я бе забелязал още вчера и още тогава бе трепнал, усетил лекия повей в косите й. Момичето му се стори толкова красиво, че дори не посмя да задържи по-дълго погледа си върху него; наведе глава и бързо отмина. Макар по възраст да бе най-близо до него от цялата клиника (изключение правеше Сурхан с отрязания крак), той приемаше такива момичета като недостижими за него.

Днес сутринта също я видя за миг в гръб. Дори облечена в болничния си халат, нейната фигура с въздушните й коси веднага се набиваше в очи.

Навярно Дьома сега не би я потърсил, защото нямаше да се реши да се запознае с нея: знаеше, че няма да може и една свястна дума да обели. Но я видя и усети в гърдите си ехото на вълнението. Стараейки се да не куца, той се насочи към червения кът и започна да разлиства подшитото течение на «Правда» с изпокъсани страници, използвани от болните като хартия за опаковка и за други нужди.

Половината от масата, застлана с яркочервен плат, се заемаше от бронзовия бюст на Сталин, чиято глава и рамене бяха по-големи от тези на обикновените хора. Близо до него седеше санитарка, също едра и с голяма уста. Тъй като бе събота, ден, в който нямаше толкова работа, тя бе разтворила пред себе си вестник, изсипала бе върху него шепа слънчогледови семки и с видимо удоволствие ги белеше, като плюеше, без да използва пръстите си; сигурно бе дошла за минутка, но не можеше по никакъв начин да се откъсне от семките.