Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
— Умолявам ви! Умолявам ви! — вече не като изпълнение на обществен дълг, а просто, по човешки се опита да предотврати по-нататъшния спор Павел Николаевич. — Да не говорим за смъртта! Дори да не си спомняме за нея!
— Няма смисъл да ме молите! — махна с широката си като лопата ръка Костоглотов. — Ако тук не поговорим за смъртта, къде другаде? «Ах, ние вечно ще бъдем живи!»
— Но какво, какво предлагате? — питаше Павел Николаевич. — Да говорим и мислим през цялото време за смъртта? За да надделее калият?
— Не през цялото време — изрече по-тихо Костоглотов, разбрал, че самият той си противоречи, — но поне понякога. Това е полезно. А то какво излиза? Цял живот убеждаваме човека: ти си член на колектива, ти си член на колектива!… Но това може да продължава, докато е жив, а когато дойде време да умира, ние ще му позволим да напусне колектива. Че е член, член е, но умира сам. И раковата подутина обхваща него, а не целия колектив. Ето например вие! — грубо посочи към Русанов той. — Хайде, кажете, сега от какво най-много се страхувате на света? Да умрете! А за какво най-много се страхувате да говорите? Пак за смъртта! Как се нарича това?
Павел Николаевич престана да слуша и изгуби интерес към спора. Направи случайно невнимателно движение и усети такава парлива болка в шията си, която рефлектира в главата, че загуби всякакъв интерес да просвещава тези тъпаци и да разсее измамното им бълнуване. В края на краищата бе попаднал в тази клиника случайно, и не бе задължен да споделя с тях подробности от етапите на болестта си. А най-главното и опасното бе, че след вчерашната инжекция буцата му бе останала същата. При мисълта за нея усещаше глад в корема си. На Хищника му бе лесно да разсъждава за смъртта, след като сигурно самият той е пред оздравяване.
Мъжът с внушителната фигура, който седеше на леглото на Дьомка и се държеше с ръка за шията, защото го болеше, на няколко пъти се опита да се намеси в разговора, за да каже какво мисли или поне за да прекъсне неприятния спор, напомняйки им, че сега всички са не само субекти на историята, а и нейни обекти, но никой не чуваше шепота му, а не можеше да говори по-силно; затова и се държеше за гърлото, за да намали болката и да успее да изрече ясно замисленото. Болестите, свързани с езика и гърлото, и невъзможността да говорим особено ни угнетяват и цялото ни лице се превръща само в отражение на тази угнетеност. Той се опита да възпре спорещите с размахване на ръцете си, а след като не успя, стана и се изправи между леглата.
— Другари! Другари! — съскаше той толкова отчаяно, че дори и на другите им стана болно заради неговото гърло. — Не трябва да се гледа толкова мрачно! Ние и без това сме убити от нашите болести! Ето вие, другарю — вървеше из пространството между леглата и почти умоляващо протягаше ръката си (с другата продължаваше да се държи за гърлото) към седящия на перваза на прозореца разчорлен Костоглотов като към божество, — толкова интересно бяхте започнали да говорите за манатарката. Продължете, моля ви.
— Давай, Олег, за гъбата! Откъде започна? — молеше Сибгатов.
И бронзоволикият Ни, изключително трудно преобръщащ езика си, част от който бе отрязана по време на предишното му лечение, а останалата сега бе подпухнала, молеше с неразбираеми думи за същото.
Останалите също го молеха.
Костоглотов усети необикновена лекота, която го смущаваше. Толкова години бе свикнал пред свободните да мълчи, ръцете си да държи на гърба, а главата си — отпусната, че вече приемаше държането си за напълно естествено (така прегърбеният, роден такъв, се примирява с положението си), от което не бе успял да се освободи дори и за годината, прекарана след лагера на мястото на заточението; дори по време на разходките си по алеите на големия болничен двор ръцете му сякаш сами несъзнателно се залепваха отзад, на кръста. Но ето че сега свободните, на които толкова години бе забранено да разговарят с него като с равен, а и въобще да обсъждат каквото и да било като с човешко същество, да не говорим за това, че бе изключено да му стиснат ръка или да вземат писмо, предназначено за близките, тези свободни хора сега, нищо неподозирайки, стояха пред него, а той бе седнал безгрижно на перваза, и те чакаха да благоволи да задоволи любопитството им и да оправдае надеждите им. Самият Олег чувстваше, че противно на навика си не противопоставяше себе си на тях, а в общата беда бе част от групата им.
Особено бе отвикнал да говори пред много хора, както и въобще не обичаше всякакви събрания, заседания и митинги. И изведнъж влезе в ролята на оратор, която караше Костоглотов да се чувства като в забавен сън. Но както е невъзможно да спреш, веднъж хлъзнал се по леда, и не ти остава нищо друго, освен да изчакаш да достигнеш края на пързалката, така и той, понесен от веселата шейна на своето оздравяване, неочаквано, но може би истински, продължаваше да се носи напред.