Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
От радиоточката, закачена на стената, долиташе танцова музика. На същата маса двама болни играеха дама.
А момичето, което Дьома бе видял с периферното си зрение, седеше на стол до стената просто така — с изправен гръб, държейки с едната ръка реверите на халата си близо до шията; повечето от жените сами си зашиваха липсващото копче, за да не се разтварят халатите им. Дьома имаше усещането, че вижда пред себе си жълтокос, безплътен ангел, когото не можеш да докоснеш с ръка, а колко хубаво би било, ако можеше да си побъбри с него!… Дори за болния крак.
Като се сърдеше повече на себе си, Дьомка разсеяно преглеждаше вестниците. Досети се още, че заради вечното бързане никога не бе помислил за прическата си, а просто веднъж на два-три месеца се остригваше до кожа. И сега главата му изглеждаше като калъп за шапки.
Изведнъж самият ангел каза:
— Защо си толкова боязлив? Втори ден вървиш след мен, а не се приближаваш.
Дьома трепна и се огледа. Да, нямаше съмнение, че думите бяха предназначени за него.
Пискюлчето на шапчицата трептеше върху главата й като цветче.
— Какво, наплашен ли си? Вземай стол и ела да се запознаем.
— Аз не съм наплашен — но гласът му трепна и той произнесе думите почти тихо.
— Тогава се настанявай до мен.
Дьома взе стол и стараейки се още повече да не куца, го сложи с едната си ръка до нейния, а другата й протегна.
— Дьома.
— Ася — подаде му също меката си ръка, но бързо я издърпа.
Той седна, но тъй като почувства, че в това положение изглеждат като годеник и годеница, а и защото не можеше да я вижда добре, стана и отмести стола си.
— Защо седиш, без да вършиш нищо? — попита Дьома.
— Напротив…
— А какво правиш?
— Слушам музиката. Танцувам мислено. Ти нима не умееш?
— Мислено ли?
— Не, с краката.
Дьомка поклати отрицателно глава.
— Веднага разбрах, че не си вързан. Бихме се завъртели с теб — огледа се Ася, — но тук е неудобно. А и това танци ли са! Просто слушам, защото мълчанието винаги ме угнетява.
— А кои танци са хубави? — Дьома вече говореше с удоволствие. — Танго?
Ася въздъхна.
— Какво ти танго? Бабите ни някога са го танцували. Истинският танц сега е рокендрол. У нас още не го танцуват. Само в Москва, и то предимно професионалните танцьори.
До слуха на Дьома стигаха не всички нейни думи, но на него му бе приятно да разговаря и да я гледа. Очите й бяха странни — със зеленикав оттенък. Но не можеш да пребоядисаш очите си — остават си такива, каквито са, но въпреки това на Дьома му се виждаха прекрасни.
— Да, това се казва танц! — цъкна с език Ася. — Не мога точно да ти покажа как се танцува, защото и самата аз не съм виждала. А ти как прекарваш времето си? Обичаш ли да пееш?
— Не, не пея.
— Защо? Ние си пеем, когато мълчанието ни омръзне. А какво правиш? Може би обичаш акордеона?
— Не… — засрами се Дьома, разбрал, че в нищо не й подхожда.
А не можеше просто така да й изтърси, че го интересува общественият живот!
Ася просто недоумяваше: бе попаднала на толкова интересен тип.
— Може би се занимаваш с атлетика? А аз съм доста добра в петобоя. На скок на височина стигам сто и четиридесет сантиметра, а на сто метра бягане — тринадесет и две десети.
— Не… — Дьомка горчиво осъзна, че в нейните очи изглежда съвсем нищожен. А хората умеят да си създадат разкрепостен живот! Той никога не бе съумял… — Играя само малко футбол…
И то така, че заради него сега бе тук!
— Но тогава може би пушиш? И пиеш? — с надежда го питаше Ася. — Или само бира?
— Бира — въздъхна Дьомка. (Той и бира не пиеше, но не трябваше все пак да се опозори съвсем.)
— Ооох! — простена Ася, сякаш я бяха ударили в слабините. — Какви сте мамини синчета всичките! Без никаква спортна чест! И в нашето училище имаше такива. Някои от нас, момичетата, през септември ни прехвърлиха в мъжката паралелка, в която директорът бе оставил само смотаняците и отличниците, а най-добрите момчета напъха в женската.
Тя не искаше да го унизи, а по-скоро го съжали, но той все пак се обиди за смотаняците.
— А ти в кой клас си? — попита Дьома.
— В десети.
— И кой ви разрешава да носите такива прически?
— Никой! За всяко нещо трябва да се бориш! И ние се борим!
Не, тя говореше простодушно. Дори да скърцаше със зъби или да го биеше с юмруци, Дьома пак щеше да бъде доволен, защото бе успял да завърже разговор с нея.