Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
— Приятели! Това е удивителна история. Разказа ми я един болен, идващ на проверка в клиниката, когато аз все още очаквах да ме приемат. Тогава, не рискувайки нищо, написах картичка с адреса на диспансера. И днес пристигна отговор! Минаха дванадесет дни, но той дойде. Доктор Масленников дори ми се извинява за закъснението на отговора, защото, оказва се, отговаря средно на ден на десет писма. А вие знаете, че за по-малко от половин час е невъзможно да се напише разбираемо писмо. Значи той губи по пет часа дневно, за да отговаря! И за това не получава нито копейка!
— Дори му се налага да харчи от своите пари, защото марките му излизат по четири рубли на ден — вметна Дьома.
— Да. Месечно това прави сто и двадесет рубли! А той не е задължен да го прави! Но това е добро дело или как трябва да се каже? — Костоглотов се обърна към Русанов. — Хуманно?
Но Павел Николаевич дочиташе във вестника доклада за бюджета и се престори, че не го е чул.
— И няма никакви помощници! Да не говорим за секретари. Всичко прави в извънработно време! И никаква слава! Та нали за нас, болните, лекарят е като завеждащ сал — нужен ни е за час, а след това дори не си спомняме за него. А онзи, когото излекува прочита и захвърля писмото. В края на писмото ми се оплаква; че болните, особено онези, на които е помогнал, престават да, му пишат. Не го уведомяват дори за приетите дози лекарства и за резултатите. И още ме моли, моли да му отговоря подробно! А ние трябва да му се кланяме до̀земи!
— А ти разказвай поред, Олег! — помоли Сибгатов с усмивка, в която имаше плаха надежда.
Толкова му се искаше да се излекува въпреки тежкото, многомесечно, неколкогодишно и вече явно безнадеждно лечение; толкова му се искаше да се излекува внезапно и окончателно! Гръбнакът му да зарасне и той, изправил се, да тръгне с твърда и уверена стъпка, да се почувства накрая мъж! Здравейте, Людмила Афанасиевна, аз съм здрав!
Толкова им се искаше на всички да научат, че съществува такъв лекар вълшебник, който притежава лекарство, неизвестно на тукашните лекари! Те биха могли да си признаят, че вярват или не, но всички до един дълбоко в душата си вярваха, че такъв лекар или народен лечител, или някаква стара, стара бабка живеят някъде и само трябваше да разберат къде, да получат лекарството и да се спасят.
Не можеше, изключено бе техният живот да е вече обречен.
Макар да се присмиваме на чутите чудеса, докато сме силни, здрави и благоденстващи, когато животът ни до такава степен е застрашен, че не ни остава нищо друго, освен да се надяваме на чудо, започваме да вярваме в единственото, изключителното, нелогичното!
И Костоглотов, заразен от всепоглъщащото внимание, с което го слушаха неговите събратя по съдба, започна да говори разпалено, вярвайки в този миг повече на думите си, отколкото на прочетеното в писмото:
— Щом искаш да започна от самото начало, Шараф, слушай! Онзи болен ми разказа за доктор Масленников, че бил стар земски лекар от Александровския уезд [20], намиращ се близо до Москва, десетки години, както е било прието по-рано, работил в една и съща болница. Направило му впечатление, че макар в медицинската литература да се пишело все по-често за рака, неговите селяни страдали от всичко друго, но не и от рак. Защо?
(Да, защо? Кой от нас още в детството си не е изтръпвал пред Тайнственото? От досега с тази непроницаема, но податлива стена, през която няма-няма, но се покаже сякаш нечие рамо или бедро. И в нашия делничен, открит, разумен живот, в който няма място за нищо тайнствено, то изведнъж блесне пред нас: аз съм тук, не забравяй!)
— … Започнал да изследва, започнал да изследва — повтори с удоволствие Костоглотов — и открил следното: поради високата цена на чая местните мужици правели запарка от чага, другото име на брезовата гъба…
— Искаш да кажеш брезова манатарка? — прекъсна го Подуев. Дори през отчаянието, което той вече бе приел и което изпълваше последните дни, му просветна от толкова достъпното и просто средство за лекуване.
Останалите в стаята бяха хора от юга и не само че не бяха виждали брезова манатарка, но и въобще нямаха представа какво е това бреза; затова не можеха да си представят за какво точно говори Костоглотов.
20
Околия. Б.пр.