Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Дон Хуан разтърси силно ръката ми. Усетих как главата ми се люшна напред и назад, а след това забелязах, че ужасно ме сърбят очите. Съвсем несъзнателно ги разтърках. Дон Хуан не спираше да ме разтърсва, докато аз не отворих отново очи. Той сипа малко вода от кратунката в ръката си и поръси лицето ми с нея. Усещането беше крайно неприятно. Водата беше толкова студена, че почувствах капките като рани по кожата си. Сетне забелязах, че тялото ми е много топло. Тресеше ме.
Дон Хуан бързо ми даде да пийна малко от водата, после намокри ушите и врата ми.
Дочух много силен, призрачен и проточен птичи крясък. За момент дон Хуан се заслуша внимателно, после блъсна с крак камъните на стената и събори покрива. Захвърли клоните в шубраците, а след тях и камъните, един по един.
Пошепна на ухото ми.
— Пийни вода и сдъвчи от сухото месо. Не можем да останем тук — този крясък не беше на птица.
Спуснахме се от площадката надолу и поехме в източна посока. Съвсем скоро стана тъй тъмно, сякаш пред очите ми беше паднала завеса. Мъглата приличаше на непроницаема преграда. Никога не бях подозирал колко леплива е мъглата нощем. Не можех да осъзная как върви дон Хуан. Държах се за ръката му като сляп.
Не зная защо, но имах чувството, че вървя по ръба на някаква пропаст. Краката ми отказваха да се движат. Разумът ми се доверяваше на дон Хуан, затова с разсъдъка си исках да продължа напред, но не и с тялото си, и дон Хуан трябваше да ме влачи в непрогледната тъмнина.
Навярно той познаваше местността безпогрешно точно. На едно място спря и ме накара да поседна. Не смеех да пусна ръката му. Тялото ми усещаше, без капчица съмнение, че седя на гола куполообразна планина и придвижех ли се на сантиметър вдясно, ще се прекатуря отвъд допустимата точка в някаква пропаст. Бях абсолютно сигурен, че седя на извит планински скат, тъй като тялото ми несъзнателно се извърташе надясно. Помислих, че става така, за да поддържам вертикална стойка, затова опитах да компенсирам положението си, дърпайки се колкото мога наляво към дон Хуан.
Изведнъж дон Хуан се отдели от мен и без подкрепата на тялото му аз паднах. Допирът със земята ми възвърна чувството за равновесие. Лежах върху равна местност. С опипване започнах да разпознавам нещата непосредствено около мен. Усетих сухи листа и вейки.
Внезапна светкавица озари цялата околност, а след нея тресна страхотен гръм. Съгледах дон Хуан, който стоеше прав от лявата ми страна. Видях огромни дървета и пещера на няколко крачки зад него.
Дон Хуан ми каза да вляза в дупката. Пропълзях вътре и седнах с гръб, опрян до скалата.
Почувствах как дон Хуан се навежда, за да ми пошепне да пазя пълно мълчание.
Последваха три светкавици, една след друга. В миг видях дон Хуан да седи с кръстосани крака вляво от мен. Пещерата бе вдлъбнатина достатъчно широка, за да седнат в нея двама-трима души. Дупката изглеждаше като издълбана в дъното на огромна морена. Усетих, че съм постъпил разумно, като съм пропълзял вътре, защото ако бях влязъл нормално, щях да си чукна главата в камъка.
Блясъкът на светкавицата ми показа колко е гъста мъглата. Забелязах стволовете на огромни дървета като тъмни силуети на фона на млечната светлосива маса на мъглата.
Дон Хуан пошепна, че мъглата и светкавицата са съучастници и че аз трябва да остана на изтощително бдение, тъй като съм влязъл в битка със силата. В този момент ослепителна светкавица разкри фантасмагорична картина пред очите ни. Мъглата беше като някакъв бял филтър, който смразяваше светлината от електрическата искра и равномерно я разпръскваше: мъглата приличаше на гъста възбяла субстанция, която висеше между високите дървета, но точно пред мен, на нивото на земята, булото й изтъняваше. Можех съвсем ясно да различа подробностите на терена. Намирахме се в борова гора. Заобикаляха ни много високи дървета. Бяха толкова огромни, че ако не знаех предварително къде горе-долу се намираме, можех да се закълна, че сме попаднали в пояса на червените борове.
Последва серия от светкавици, която продължи няколко минути. Всяко просветване разкриваше все по-ярко подробностите, които вече бях забелязал. Точно пред мен съгледах ясно очертана пътека. По нея не растеше нищо. Тя като че ли свършваше в някаква полянка без дървета.
Последваха толкова много светкавици, че вече не можех да определя откъде точно идваха. Околността обаче бе тъй изобилно осветена, че аз се успокоявах все повече и повече. Страховете ми и моята несигурност бяха изчезнали веднага щом се появи достатъчно светлина, която да повдигне тежката завеса на тъмнината. Затова когато последва продължителна пауза между две светкавици, вече не бях объркан в ориентацията си от чернотата около мен.