Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
Без да помисли за опасността, на която се излага, Алваро отърча към звяра и с всичка сила го удари с приклада на пушката.
Ударът беше толкова силен, че зашемети звяра, но преди Алваро да успее да повтори удара, звярът пусна жертвата си и яростно се приготви да се нахвърли върху него.
— Стреляйте, по-скоро, стреляйте! — извика лежащият на земята човек.
Алваро, който не губеше хладнокръвието си нито за миг, бързо отскочи встрани, прикри се зад най-близкото дърво и стреля.
Звярът подскочи и като се преобърна няколко пъти, падна на земята. В този момент лежащият на земята човек се надигна и застреля звяра в главата.
— Диас! — извика Алваро, като се спусна към моряка, който падна отново и изтърва пушката си.
— Сеньор Виана! — отговори Диас развълнувано. — Какво щастие.
— Ранен ли сте?
— Струва ми се, че крабът ми е счупен… Това е черен ягуар, най-ужасния звяр в бразилските гори! Той ме нападна отзад… Вие ми спасихте живота… Ох, какви болки!…
— Ах, бедният сеньор Диас! В какво положение ви заварваме! — извика Гарсия, като се приближи.
— Не мога да стана! — каза Диас, като се стараеше да се усмихне.
— Почакайте, ние ще ви пренесем на осветената поляна и там ще огледаме раната ви.
— Надявам се да не е нещо сериозно — успокояваше го Алваро.
След като се убеди, че звярът е убит, той подхвана Диас под мишниците и го пренесе на полянката, където Гарсия вече беше приготвил постеля от сухи листа. Алваро предпазливо сложи ранения на постелята и се надвеси над него. По лицето му се изписа голяма загриженост.
— Боже мой! — прошепна той. — Какви нокти е имал този звяр!
Действително, раната беше ужасна. Кръвта се лееше като река и парчета разкъсано месо и кожа висяха отвсякъде.
— Трябва да спрем кръвоизлива — отговори Алваро на запитването на Диас, който като че ли не усещаше болката.
— Няма нищо по-лесно от това — каза Диас.
— Диваците ме научиха да лекувам… Разровете пръстта и под нея ще намерите пласт глина. Тук почвата е влажна и под нея сигурно има глина. Вземете ножа ми, той ще ви послужи. Ето един бамбук, дебел колкото крака ми. Отсечете от не го едно парче с дължина около двадесет сантиметра, разрежете го по средата и откъснете няколко лиани… По-бързо, по-бързо, сеньор Алваро, защото започвам да губя сили…
Диас познаваше много добре горите и почвите на Бразилия и не беше се излъгал. На дълбочина около 15 сантиметра Алваро намери пласт глина.
— Намажете с тази глина раната ми, сложете върху крака ми парчето бамбук и го вържете с лиани. Кръвоизливът ще спре веднага.
Понеже се страхуваше, че Диас ще загуби съзнание, Алваро бързо изпълни всички указания. Въпреки това Диас изпадна в несвяст.
— Сеньор, той умря! — извика Гарсия със сълзи на очи.
— Не, само е припаднал — успокои го Алваро.
— Раната му е сериозна, но не е смъртоносна.
Той ще се оправи, сигурен съм в това.
Той сложи ръка на гърдите на Диас и се убеди, че сърцето бие нормално.
— Това е добър признак — каза той. — Сега да отидем и да потърсим жилки, с които да за местим ватата, за да обвием крака му. Той каза, че под кората на това дърво ще намерим онова, което ни е нужно.
Алваро обели кората на дървото и под нея намери тънки меки жилчици.
— Невероятно! Колко много неща знае този човек! — извика той. — Тези жилки са толкова здрави, че от тях може да се изтъче плат.
Той набра голямо количество от тях и се върна при ранения, който беше заспал или беше изпаднал във вцепенение. Но дишането му беше правилно и нямаше треска.
Алваро наложи върху раната един слой от тези жилки, за да види, дали кръвта не е избила някъде.
— Какво да правим? — обърна се той към малкия си другар. — Диваците могат всеки момент да се върнат, за да вземат трупа на змията. Това много ме безпокои.
— Няма ли да е ако пренесем Диас, по-далеч от тук? Можем да му направим носилка от клони и да го пренесем.
— Ти няма да имаш достатъчно сили, мили Гарсия.
— Но все пак, трябва да опитаме. Не можем да го оставим тук, пък и трябва да се върнем при наводнената савана. Макар че съм малък, ръцете ми са силни.
— Добре, нека опитаме — съгласи се Алваро. — Ще вървим бавно и често ще си почиваме. Наистина, тук и аз не се чувствам в безопасност, макар че имаме две пушки.
Много скоро те направиха носилка от клони и като я покриха с палмови листа, внимателно сложиха на нея ранения, който дори не отвори очи. Но сънят му бе спокоен, въпреки че лицето му беше зачервено от треската.