Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
— Не винаги, сеньор — възрази преводачът. — Човек много лесно може да я помисли за клон, защото гърбът и е зеленикав.
Индианците забавиха ход, защото престанаха да късат лианите, за да не изплашат змията, а предпазливо ги вдигаха и минаваха под тях. Изведнъж се спряха и започнаха внимателно да се вслушват и вглеждат през големите листа на дърветата. На лицата им беше изписан силен страх и дори гласът на предводителя потрепера, издавайки тревогата му.
— Охо, колко се страхуват! — прошепна Алваро, като забеляза това. — Нима са престанали да ми вярват? Нали видяха как мога да убивам?
Индианците стояха и се озъртаха обхванати от голяма тревога.
— Видели са една птица, която винаги се намира в близост до местата, където живеят такива змии, защото се храни с останките от жертвите им — каза преводачът.
— Тази птица трябва да е много смела, щом не се страхува от змията — отбеляза Алваро. — Ако змията е наблизо, трябва да отидем да я потърсим. Много съм любопитен да видя тази птица. Слушай — обърна се той към преводача, — кажи им да си отидат, ако се страхуват да ни заведат там, където се крие змията. Не съм дошъл тук, за да гледам храсталака! Освен това, от какво толкова се страхуват? Нима аз вече не притежавам небесния огън, нима аз не съм вече Карамура? Пиайе с бяла кожа ви обещаха да убият змията и ще удържат на думата си!
Щом тези думи бяха преведени на предводителя, той даде знак на хората си да вървят напред, като държат готови за отбрана криваците и граватаните си. Но все пак те вървяха много бавно, като поглеждаха ту нагоре, ту надолу и на всяка крачка очакваха появата на змията.
— Те вече трябва да са я подушили — каза Алваро. — Щом могат да пълзят и да бягат като кучета, сигурно притежават и тяхното обоняние. Внимавай, Гарсия и стой наблизо. Да бъдем готови да се възползваме от уплахата им… А ти не се ли страхуваш?
— Когато съм с вас, никога, сеньор Алваро! — извика Гарсия.
— По всяка вероятност, змията е наблизо.
Внимавай да не пропуснеш момента…
— Страшен вик прекъсна думите му. Една огромна змия, с дебелина колкото тялото на възрастен човек и с дължина около петнадесет метра, се спусна внезапно от едно дърво и се насочи право към предводителя на еймурите, който предвождаше отряда. Нещастният индианец падна на земята и пред да успее да се изправи, змията вече беше започнала да се увива около него.
— Без да обръща внимание на нищо друго, забравяйки, че е настъпил удобния за бягство момент, Алваро се спусна напред, докато всички останали воини с диви викове се разбягаха в различни посоки.
— Сеньор, сеньор! Да бягаме! — викаше Гарсия.
— Да, ще бягаме, но само след това…
Змията беше ужасяваща. Тя беше стиснала нещастния индианец така, че той не можеше да се помръдне. Като съскаше яростно, тя показваше раздвоения си език, отваряше страшната си уста и изхвърляше потоци слюнка. Силната и опашка удряше и чупеше храстите и не позволяваше на никого да се приближи и да отнеме плячката и.
— Алваро се прицели в главата на змията и стреля. Змията се надигна и отслаби обръча около жертвата си. Индианецът падна на земята. Куршумът беше разбил главата на змията, но не я беше убил.
— Сеньор Алваро, бягайте! — извика Гарсия, пребледнял като смъртник. — Индианецът вече е мъртъв и змията всеки момент ще се нахвърли върху вас!
— Алваро стреля още три пъти, но змията продължаваше да удря храстите с опашката си, да кърши растенията и да вдига облаци сухи листа.
Алваро се озърна. Всички се бяха разбягали, дори и индианското момче, което служеше за преводач.
— Аха! — каза той, най-после. — Ако предводителят е още жив, нека се разправи със змията както може. По-добре да бягаме сега, докато индианците не са се завърнали. Напред, Гарсия! Да бягаме, колкото се може по-далече!
Без да погледнат повече към змията, която продължаваше да се гърчи, те побягнаха, колкото им държат краката, защото гората вече не беше толкова оплетена с лиани и те можеха свободно да преминават между дърветата.
Слънцето залязваше и в гората настъпи мрак. Бегълците решиха да спрат и да пренощуват в подножието на един горски великан, какъвто може да се намери в Бразилските гори. Те не искаха да се отдалечават много, защото се страхуваха да не се заблудят.
— Няма да ходим по-нататък — каза Алваро, запъхтян от тичане. — Сега не трябва да се страхуваме от преследване. Освен това лесно можем да се заблудим в гората. Трябва непременно да се върнем при наводнената савана, където се разделихме с Диас. Нашето спасение е в ръцете му и ние трябва да го намерим.
— Ако е все още жив! — възрази Гарсия.