Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
— Те са дръпнали спусъка! — извика Алваро. — Ето, там лежи един мъртъв!
— Ето! И пушката е до него, и буренцата с барута, и торбичката с патроните… Да се възползваме от паниката и да си вземем всичко. С огнестрелното оръжие в ръце, ние ще можем да се противопоставим на тези диваци…
Той се спусна тичешком към поляната и грабна пушката и патроните, които лежаха до мъртвия индианец. Куршумът беше пронизал окото му и беше излязъл от дясната страна на тила.
Тук-там от колибите надзъртаха диваци, когато Алваро и Гарсия се появиха на поляната, но никой не се осмеляваше да излезе. Гърмежът и внезапната смърт на индианеца бяха ги потресли. Те нямаха понятие от огнестрелно оръжие и като всички първобитни народи се бояха от гърмежа.
— Сеньор Алваро — каза Гарсия — да се възползваме от уплахата им и да бягаме!
— Не, мили мой, те няма да ни оставят, а ще хукнат вкупом да ни преследват. Сега не е време за бягство, това ще бъде голяма непредпазливост. А, ето го и юношата-тупинамби. Идва към нас. Бедното момче се е изплашило не по-малко от другите.
Младият индианец излезе от колибата и боязливо се приближи към тях, а зад него се чуваше кресливия глас на предводителя. Юношата беше пребледнял и трепереше като лист.
— Не се страхувай — каза Алваро, като се усмихна. — Никой няма намерение да те убива.
— Сеньори — промълви юношата с разтреперан глас, като гледаше с неописуема уплаха пушката в ръцете на Алваро. — Предводителят ми заповяда да ви попитам, кой или какво причини смъртта на този воин.
— Този човек е поискал да пипне могъщия инструмент за заклинания, даден на пиайе от великия дух Маниту и затова е бил убит. Червенокожите не притежават небесния огън! — отговори Алваро.
— Този гръм и този огън се съдържат в граватаната, която държите в ръцете си, така ли? — попита индианецът.
— Да.
— И те убиват, нали?
— Ти сам видя… Какво направи този воин?
— Той искаше да види какво има във вашата граватана и внезапно се разнесе гръм, сякаш се е разразила буря и той падна сред облак дим.
— Той е бил непредпазлив и великият Маниту го е наказал за това. Не е трябвало да се опитва да види какво има в магическия инструмент на белия пиайе. Иди и кажи на предводителя да дойде при мен и аз ще му покажа могъществото на моята граватана, щом така ти харесва да я наричаш.
— Няма ли да бъде убит от нея?
— Ще бъде убита змията, която е изяла войниците — отговори Алваро.
Юношата изтича до колибата, където се беше скрил предводителят и скоро се върна придружен от него. Предводителят също беше смъртно бледен и уплашен. Той поглеждаше европейците изпод вежди и особено ужасното оръжие, което му внушаваше суеверен страх. Спокойствието на Алваро и усмивката му ободриха диваците. Постепенно те се приближиха, но останаха на почетно разстояние.
— Кажи на предводителя да доведе тук някое животно. Аз ще му покажа, как то може да бъде убито — каза Алваро.
Юношата преведе този думи на предводителя, а след това каза:
— Предводителят ти предлага един от пленниците си. Имаме още дванадесет души.
— Нека доведе някое животно, защото иначе няма да види нищо. Сега заповядвам аз, пиайе.
Няколко индийци, на които юношата преведе отговора на португалеца, веднага се запътиха към гората, където в едно заградено място държаха животните си. След няколко минути те се върнаха, като влачеха след себе си някакво странно животно, което приличаше на свиня, но беше два пъти по-дебело. Това беше тапир, съвсем безопасно животно, което живее във влажните гори край саваните и е много лакомо за блатни тръстики и корени на водни растения. Нещастното животно, сякаш предчувстваше края си и се дърпаше назад, но индийците, обсипвайки го с удари го закараха до една палма и го вързаха със здрави въжета от лиани. Тогава Алваро направи знак на диваците да се отдалечат и като пристъпи тридесет крачки, произнесе някакви тайнствени думи, после вдигна ръце към небето, като призоваваше на помощ великия Маниту, владетеля на земята и огъня, и като се прицели внимателно, стреля.
Сред диваците се беше възцарило дълбоко мълчание, а по лицата им се четеше тревога. Внезапно се разнесе гръм, който отекна силно в гората.
Диваците нададоха вик, пълен с уплаха. Някои от тях, като запушиха ушите си побягнаха, а други изпопадаха на земята, като се гърчеха конвулсивно. Но предводителят и някои по-смели воини изтичаха към палмата, в подножието на която тапирът се гърчеше в предсмъртни конвулсии. Когато издъхна и те се убедиха, че нито една стрела не го е ранила, те простряха ръце към Алваро и започнаха да викат, колкото им глас държи: „Карамура!… Карамура!…“