Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » По границите на Далечния запад
По границите на Далечния запад - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

По границите на Далечния запад

Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:

За ония, които са повярвали на историите на Салгари, той несъмнено е бил човек на приключението, прекосил морета, убивал тигри в Индия, претърпял корабокрушение в Малая. Всъщност животът на Емилио Салгари преминал изцяло около едно писалище. Още докато бил жив — разказва биографът му Роберто Антонето — се появили стотина мними Салгариевци, които пишели истории в негов стил и ги издавали под свое име. Имало и заемки, които само леко променяли имената на героите и местата, описани от Салгари. Двама от тях заслужават да бъдат споменати: племенникът на Колоди, авторът на Пинокио, и внукът на Гарибалди. За много от тези случаи говорят безкрайните процеси, които истинският Салгари водил с издателитеизмамници.
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
1 ... 49 50 51 52 53 54 55 56 57 ... 84
Перейти на страницу:

— Дали наистина тия зад нас са шайени? — попита Хари, докато конете им потъваха в мъглите и високата трева.

— Така си мисля — отвърна съветникът. — Само те знаеха, че сме се скрили в мината.

— Дали ще ни гонят до голямото езеро?

— Разбира се, освен ако не загубят следите ни.

— Кога се надяваш да стигнем езерото?

— Тази вечер, ако до тогава индианците не ни скалпират.

— Чуваш ли дали са още зад нас?

— Не съм глух, макар вече да остарявам.

— Има нещо, което ме безпокои, Джон.

— Отгатвам какво искаш да кажеш — отвърна съветникът. — Ако ония проклети диви мустанги не бяха подгонили нашите коне, шайените щяха да видят зор с нас.

— Правилно — каза Хари.

— Засега конете ни галопират добре, да се надяваме, че няма да позволят на индианците да ги догонят. Вече имаме значителна преднина и ще направим всичко възможно да я запазим.

— Стига шайените да не подпалят отново прерията…

— Зад нас са и трябва да си правят сметка ако я подпалим ние. Мъглата, обаче, е овлажнила тревата, така че трябва да изключим тази опасност. Впрочем, стига приказки, напред, приятели! Врагът е по петите ни!

Макар да бяха починали само няколко часа, четирите коня галопираха прекрасно и навлизаха все повече в мъглата, като си отваряха път сред високите треви на безбрежната прерия. Но и индианците бяха пуснали мустангите си в стремителен бяг. Въпреки, че не успяваха да зърнат бегълците, прикрити от облаци пара, изглежда бяха открили отъпканата ивица трева, защото виковете им достигаха все от едно и също разстояние. От време на време те стреляха наслуки, но винаги съществуваше опасността някой куршум да стигне целта си.

Бе изминал още един час, дълъг като ден, когато мъглата, задържала се дотогава ниска, почна да се надига и разпръсква.

— По дяволите! — изруга Джон, хапейки мустаците си. — Още няколко минути и ще ни открият.

— Как е конят ти? — попита Хари.

— Изглежда има силно желание да спаси скалпа на господаря си — отвърна съветникът.

— Ще издържи ли до бреговете на голямото Солено езеро?

— Да не би пък конете на червенокожите да имат стоманени крака? И те някъде ще забавят хода или ще спрат. Аха, ето…

— Какво има, Джон?

— Почват да се появяват.

— Много ли са?

— Напротив, едва двадесетина — отвърна Джон, като се надяваше на ново спиране.

В пълно бойно снаряжение са — промълви съветникът и свъси чело. — Как ли ще се отървем?

— Шайени са, нали? — попита Хари.

— Може би не всички — отвърна джон.

— между тях има и други индианци.

— Не бих могъл да кажа. Може и да са арапахи. Но вече сме близо до земите на Лява Ръка.

— Защо не опитаме да дадем няколко из стрела .

Не, за сега да пестим марута — отвърна Джон.

Въпреки, че индианците бяха наблизо, високата трева им бе попречила да ги открият. Започнаха бързо да стрелят с надежда да повалят някого.

— Оставете ги да стрелят — викна Джон като видя, Джордж да зарежда карабината си.

— Сега по-важно е да избягаме.

Конете не се плашеха, понеже бяха навикнали на тези шумни гонитби. Но дълго нямаше да издържат, още повече трябваше да си отварят път сред високите треви на прерията, а това налагаше допълнително усилие. Истина беше, че първоначалният сблъсък понасяше големия кон на Джон, чийто широки гърди цепеха високите, жилави треви, предимно асфоделии, които приличат на алое с дълго стебло и прекрасен цвят на върха.

За щастие, и индианските коне изглежда не бяха в по-добро положение и макар подканвани с шумни викове, удари с пети и звучен плясък на юздите, не успяваха да догонят бегълците.

Изтекоха други два часа със значително забавяне на скоростта от едната и от другата страна, сред непрестанните изстрели на индианците, когато конят на Джон изведнъж закова на място.

— По дяволите! — изруга съветникът и се опита да пришпори животното.

Конят изцвили високо от болка и се изправи на задните си крака, после вместо да тръгне напред отстъпи рязко и силно удари мустанга на Хари.

— Джон, пришпори го пак! — викнаха двамата трапери, а през това време Червен Облак премести Минехаха на седлото си отпред, от страх, че може да я улучи някой куршум.

— Повече не иска да помръдне — извика съветника с ужасен глас.

— Какво му става? — попита Хари.

— Пред мен тревата е много висока и не мога да видя.

— Да няма обтегнато ласо?

— Не ми се вярва, но по-добре изгорете малко барут, за да задържите тия гадове. А вие, златотърсачо, помогнете на момчетата и оставете малката индианка на нейните съотечественици, ако ви пречи.

1 ... 49 50 51 52 53 54 55 56 57 ... 84
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)