По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
След тези думи скочи на тревата, която на това място беше гъста и висока пет стъпки, а двамата трапери през това време рязко се обърнаха на място и започнаха стрелба. Отлични стрелци, като всички ловци в прерията, повалиха с няколко изстрела първите пет коня на индианците и претърколиха ездачите им. Червен Облак бе започнал да стреля, за да не събуди съмнение, но кой-знае къде отиваха куршумите му.
Докато Хари и Джордж задържаха противника, съветникът навлезе в тревата, за да провери какво се крие там.
— Пясъците! — възкликна. — Сигурно са подвижни, дали ще успеем да преминем през тях? Не очаквах такава лоша изненада. Нещата тръгват на лошо, но все някак трябва да преминем, ако искаме да стигнем до езерото.
Върна се към коня си, метна се на седлото и викна на другарите си които не преставаха да стрелят и да забавят приближаването на шайените:
— Оставете ги и ме следвайте! Или ще затънем в калта, или скоро ще видим езерото. Който не го е страх да ме последва.
— Почакай малко, Джон — викна Хари. — Нека животните поотдъхнат.
— Но ще си отдъхнат и конете на индианците. Не, драги мой, аз тръгвам — отвърна съветникът.
Тримата мъже го последваха без повече колебание, но затънаха до колене.
— Сигурно има някой, който ни закриля — рече Джон. — Мислех, че ще попаднем на пластове подвижни пясъци и ще изчезнем завинаги.
— Може би под нас има бряг, да се надяваме, че конете ни ще вървят все по него.
Виждайки ги да се впускат сред тинята, шайените стремглаво се хвърлиха напред, без да престават да стрелят, но като стигнаха до края на саваната спряха, понеже явно се страхуваха, че ще бъдат погълнати от ужасните пясъци. Бесни от яд, че жертвите им, които бяха сигурни, че ще достигнат и скалпират, и за които бяха похабили толкова барут, сега им се изплъзват, те прибегнаха към стария метод на пожарите — слязоха от конете и бързо подпалиха тревата, макар тя да беше влажна. Скоро стълбовете дим се издигнаха покрай ивицата от тиня, пламъците почнаха да пращят, но въпреки силния вятър, който духаше по посока на езерото, не напредваха.
Необезпокоени от пожара, който се разгаряше зад тях, четиримата бегълци продължаваха да се движат през саваната, обуздавайки конете си, доколкото могат. От време на време брегът, образуван от пластове туф и варовици, изчезваше и нещастните животни затъваха до корема, като за миг оставаха неподвижни. Моментът бе ужасен, дори по челото на съветника се появи студена пот, защото може би точно под тази плитчина да се криеха подвижни пясъци, готови да ги погълнат. Но с викове и удари на шпори, мъжете успяваха да изкарат конете си на твърдина и отново да потеглят.
Междувременно пожарът се разрастваше по края на саваната и закриваше небето с пушек и искри, но водната ивица не му позволяваше да напредне. Колкото до индианците, скоро пушека и тях прогони.
Вече четири часа бегълците се бореха с тинята, след това малко по малко брегът почна да се разширява, растенията загубиха жълтеникавия си цвят и приеха зеления блясък на смарагда, почвата стана изведнаж твърда и пред хората се разкриха безкрайни пространства от салвия и мента. От тук започваше необятната прерия, чийто треви се полюшваха вълнообразно и бегълците не рискуваха повече да се натъкнат на мочурища.
— Приятели! — извика Джон с весел глас. — Езерото е пред нас!
— Виждаш ли го? — попитаха в един глас Хари и Джордж, които веднага скочиха на земята, за да не преуморят конете си.
— Да, вече го виждам да се очертава след онези два малки хълма пред мен. Ако сега не срещнем ордите на арапахите, можем да стигнем до асиендата и да изпълним задачата, поверена ни от нашия нещастен полковник.
— Ако стигнем навреме — рече Хари.
— Има още достатъчно надежда.
— Смяташ ли, че фермата не е вече нападната?
— Ако арапахите не са получили известие от Яла, не вярвам да са се придвижили на юг, за да подпалят фермата. По този начин съединението им с шайените и сиусите ще се забави и не ми се вярва Лява Ръка да е толкова глупав, за да си губи времето с тази асиенда, докато войната на север бушува.
— Познавате ли този войн? — попита Червен Облак, който не взимаше участие в разговорите, както винаги досега.
— Не съм го виждал никога, а вие?
— Един ден му гостувах, но тогава секирата на войната не бе изровена и поне привидно бледолики и червенокожи живееха в мир.
— Пушихте ли с него лулата на мира? — попита Хари.
— Да — отвърна вождът на Гарваните.
— Тогава при нужда бихте могли да ни окажете ценна услуга — рече съветникът.
— Може би.
— За това ще говорим по-късно, ако обстоятелствата наложат. Засега да се опитаме да стигнем до бреговете на езерото. Там ще бъдем на сигурно място.