Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Хиляда долара — каза Клерфе.
— Нито една жена не струва толкова, глупако! — отвърна мъжът и отново изчезна в нощта, разтвори се в мрака на кея, откъдето долиташе плисък на вода.
Портиерът донесе бутилките и салама и заяви, че ако им е нужно още нещо, той е готов отново да отиде до „Лаперуз“ или до „Тур д’Аржан“. Разполагал с велосипед.
— Утре — каза Клерфе. — Имате ли свободна стая?
Портиерът го изгледа, сякаш виждаше пред себе си луд.
— Но нали мадам има стая?
— Мадам е женена. За мене — обясни Клерфе и с това хвърли портиера в ново недоумение, тъй като той вече съвсем не можеше да проумее за какво тогава им е нужно шампанско.
— Шести номер е свободен — каза той. — До стаята на мадам.
— Добре. Отнесете всичко там.
Портиерът направи каквото му се каза, а когато видя почерпката, заяви, че ако е нужно, е готов през цялата нощ да не слиза от велосипеда си, но да изпълни всички поръчения на господина. Клерфе му написа на един лист да купи на следващата сутрин една четка за зъби, сапун и някои други неща и да остави всичко пред вратата на стаята му. Портиерът обеща да направи, каквото е нужно, и си тръгна. След това се появи още веднъж, донесе лед, а после изчезна окончателно.
— Мислех си, че ако те оставя сама тази вечер, никога вече няма да те видя — каза Клерфе.
Лилиан седна на долната дъска на прозореца.
— А аз си мисля това всяка нощ.
— Какво?
— Че никога вече няма да видя нищо.
Той почувствува остра болка. Изведнъж тя му се видя много самотна с нежния си профил на фона на нощта — именно самотна, а не изоставена.
— Обичам те — каза той. — Не знам дали това ти е нужно, но е истина.
Тя не отговори.
— Знаеш, че не ти го казвам заради днешната история — продължи той и сам не съзнаваше, че лъже. — Забрави тази вечер. Всичко стана случайно, аз постъпих глупаво и бях много объркан. За нищо на света не исках да те обидя.
Тя помълча още малко.
— Струва ми се, че в известен смисъл съм неуязвима за обиди — каза тя след това замислено. — Наистина така смятам. Може би това е някаква компенсация за другото…
Клерфе не знаеше, какво да й каже. Смътно разбираше за какво тя говори, но му се искаше да вярва в обратното. Той я погледна.
— Нощем кожата ти е като вътрешната страна на раковина — каза той. — Блести! Не поглъща светлината, а я отразява. Наистина ли искаш да пиеш бира?
— Да. И ми дай малко от лионския салам. И парче хляб. Това много ли те смущава?
— Вече нищо не ме смущава. Имам чувството, че винаги съм чакал тази нощ. Целият свят, който се простира зад смърдящата на чесън и на юнашки похърквания портиерска будка, е загинал. Ние сме единствените спасени!
— Наистина ли?
— Да. Не чуваш ли как всичко е станало по-тихо?
— Ти си станал по-тих — отвърна тя, — защото постигна каквото искаше.
— Наистина ли? Имам чувството, че съм попаднал в модно ателие.
— Ах, моите мълчаливи приятели! — Лилиан погледна към роклите, които още висяха наоколо. Нощем те ми. разказват за приказни балове и карнавални шествия. Но тази вечер повече не са ми нужни. Да ги събера ли и ги затворя в гардероба?
— Нека останат. Какво ти разказват?
— Много неща. За пъстри празненства, за големи градове и за любов. А понякога и нещо за морето. Никога ле съм го виждала.
— Можем да заминем на море. — Клерфе й подаде чашата със студена бира. — След няколко дни. Трябва да отиде в Сицилия. За едно състезание, в което няма да победя. Ще дойдеш ли с мене?
— А ти винаги ли искаш да бъдеш победител?
— Понякога това съвсем не е толкова лошо. Идеалистите умеят да използуват добре парите си.
Лилиан се засмя.
— Трябва да разкаже за това на чичо Гастон. Клерфе внимателно разглеждаше роклята от съвсем тънък сребрист брокат, висяща до възглавницата на кревата.
— Това е тъкмо рокля за Палермо — каза той.
— Обличах я преди няколко дни късно през нощта.
— Къде?
— Тук.
— Сама?
— Може да се каже, сама. Устроихме си празненство със Сен Шапел, с една бутилка пуйи, със Сенати с луната.
— Повече няма да бъдеш сама.
— Аз и не съм била така сама, както ти мислиш.
— Знам — каза Клерфе. — Говоря, че те обичам, сякаш очаквам да ми бъдеш благодарна за това… Но не си го мисля, повярвай ми. Просто се изразявам много глупаво, защото всичко ми е толкова непривично…
— Ти не се изразяваш глупаво.
— Всеки мъж се изразява глупаво, когато не лъже една жена.
— Ела — каза Лилиан. — Отвори този с „Дом Периньон“. Хлябът, саламът и бирата те правят прекалено неуверен, прекалено обикновен и прекалено дълбокомислещ. Какво душиш там? На какво ти мириша?