Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

Лито приклекна с прибрани крака, обърнат на юг към ниското равнинно пространство. От време на време перваше силно коляното си в знак на неудоволствие.

Стилгар чакаше. Биваше го да чака мълчаливо, застанал на две крачки встрани от своя повереник; бе скръстил ръцете си, а робата му се полюшваше леко от нощния ветрец.

За Лито прекосяването на пясъка бе реакция на обхваналата го тиха безнадеждност, на потребността да потърси преподреждане на нещата в живота си, и то в един мълчалив вътрешен конфликт, на опасността от който Ганима повече не можеше да се излага. Той бе планирал пътуването така, че Стилгар да го придружи, защото съществуваха някои неща, които именно Стил трябваше да знае, подготвяйки се за предстоящите дни.

Лито отново перна силно коляното си. Наистина бе трудно да се открие началото! Понякога се чувстваше като продължение на безбройните други животи, всички еднакво реални и нетърпящи отлагане — като неговия. В потока от тези животи нямаше край, нямаше осъществяване, а само едно извечно начало. Можеха да бъдат оприличени на тълпа, която в неспирен многоглас настояваше и изискваше от него, сякаш бе прозорец, през който всеки иска да надникне. Точно в това се състоеше опасността, поразила Алая.

Лито се вгледа в далечните, посребрени от луната останки от отминалата буря. Напреко през равнината се проточваха извивките и симетричните дипли на дюните: ситни силициеви зрънца, отмерени от бурните ветрове и застинали като спрели вълни. Почувства се хванат в капана на тези, сякаш безкрайни мигове, непосредствено преди зазоряването. Времето го притискаше. Вече бе дошъл месец акад и зад него се намираше последният отрязък от едно безкрайно чакане: дълги горещи дни и сухи ветрове, както и нощи, подобни на тази, изпълнени с внезапни пориви и протяжни повеи от земите на Хокблед, подобни на пещи. Той погледна през рамо към Защитната стена — същинска начупена линия под звездната светлина. Отвъд тази стена, в северния синк(*), бе фокусът на неговите проблеми.

Още веднъж обходи с поглед пустинята. И докато се взираше в топлия мрак, денят дойде — слънцето се издигна иззад скосените ръбове на стените от прах, обагряйки в жълто пурпурното северно сияние, останало от бурята. Той затвори очи в желанието си да разбере как би изглеждал този ден, наблюдаван от Аракийн; градът се появи като картина в съзнанието му — разпръснати във всички посоки къщици между светлината и новите сенки. Пустиня… къщурки… пустиня… къщурки…

Когато отвори очите си, остана само пустинята — ширнал се простор с цвят на къри, подритван от вятъра пясък. Маслените сенки в основата на всяка дюна бяха сякаш лъчите на току-що отминалата нощ. Те свързваха едното време с другото. Продължи да мисли за нощта, приседнал със свити под себе си крака; до него бе неуморимият Стилгар, по-възрастният от двамата, който сега недоумяваше за продължаващото мълчание и за все още необяснените причини, наложили нощната разходка. Стилгар не можеше да няма спомени от предишни изминавания на същия път със своя обичан Муад’Диб. Дори сега наибът внимателно оглеждаше наоколо с поглед, търсещ евентуални опасности. Не обичаше откритите пространства, особено пък през деня. И в това отношение бе истински свободен от старите времена.