![Децата на Дюна [Children of Dune - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/8/3/8/5/decata-na-dyuna-children-of-dune-bg-download.jpg)
Децата на Дюна [Children of Dune - bg]
- Автор: Херберт Фрэнк
- Серия: Дюна (bg) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Децата на Дюна [Children of Dune - bg]». Краткое содержание книги:
Всички тези предизвикателства се стоварват върху децата на Муад’диб Лето и Ганима… и създават впечатляваща градация на напрежението в едно от върховите фентъзи-постижения за всички времена.
— Стил, нима се съмняваш в моята искреност?
— Не, разбира се.
— А в моето наследствено право?
— Ти си този, който си.
— Следователно мярка за искреността ми е дали постъпвам така, както очакват от мен. Прав ли съм?
— Да, така е прието при свободните.
— Излиза, че аз не мога да имам чувства и мисли, които определят моето поведение, така ли?
— Не разбирам какво…
— Следователно за мен ще съдят по това, дали винаги постъпвам, както е прието за правилно, независимо от цената, която трябва да платя; за да потисна своите желания.
— Младежо, именно това е същността на самоконтрола.
— Младеж! — поклати глава Лито. — О, Стил, ти ми предлагаш ключа към рационалната етика на властта. От мен се иска винаги да бъда един и същ и всяко мое действие да се корени в традициите на миналото.
— Точно така и трябва да бъде.
— Но моето минало достига много по-дълбоко от твоето!
— Има ли някакво…
— Стил, за мен не съществува първо лице и единствено число. Аз съм многократно възпроизвеждана личност, чиито спомени за някогашните традиции са много по-стари, отколкото можеш да си представиш. Това е моят голям товар, Стил. Аз съм ориентиран към миналото. Преливам от вродено познание, противопоставящо се на новото. И все пак Муад’Диб промени всичко това.
Той посочи към пустинята; жестът на ръката му обхвана и Защитната стена зад него.
Стилгар се обърна към нея. Под стената имаше селце, още от времето на Муад’Диб; в неговите къщи живееха хората, които помагаха за разширяването на растителния живот в пустинята. Наибът се загледа в сътворената от човека промяна — натрапване на околния пейзаж. Промяна? Да. Имаше някаква особена подреденост в селото; то внушаваше истинност, която той чувстваше като обида. Продължи да гледа мълчаливо, без да обръща внимание на драскащите песъчинки под влагосъхраняващия си костюм. Селцето бе оскърбление за онова, което е била някога тая планета. Внезапно Стилгар изпита желание за ревяща вълна от вятър, който да изскочи иззад дюните, да се понесе над тях и да погълне цялото това място. Вълнението му го накара да залитне. Лито рече:
— Стил, забелязваш ли, че новите влагосъхраняващи костюми са нехайно изработени? Загубата на влага от нас е прекомерно голяма.
Едва се сдържа да попита: Не го ли казах? Вместо това промърмори:
— Нашите хора са все по-зависими от хапчетата.
Лито кимна в знак на съгласие. Хапчетата променяха телесната температура и ограничаваха загубата на влага. Бяха по-евтини и улесняваха движенията в сравнение с влагосъхраняващите костюми. Но натоварваха своя потребител с други неблагополучия, между които бе тенденцията към забавена реакция, а понякога и замъгляване на зрението.
— Това ли е причината за нашето пътуване? — попита Стилгар. — Тук ли трябваше да обсъждаме качеството на влагосъхраняващите костюми?
— А защо не? — отвърна с въпрос Лито. — След като не приемаш онова, за което съм длъжен да говоря.
— Добре, защо трябва да се пазя от твоята леля?
Гневът бе изострил гласа му.
— Защото тя залага на желанието на старите свободни да се противопоставят на промяната… за да въведе много по-страшна промяна от тази, която можеш да си представиш.
— От нищото правиш нещо! Тя е истинска свободна.
— Истинският свободен държи на миналото, а аз имам древно минало. Стил, ако освободя напълно тази настойчива склонност, ще трябва да поискам плътно затворен живот в общество, което се движи единствено по отъпканите свещени пътища. Миграцията ще трябва да подлежи на стриктен контрол, тъй като тя подхранва нови идеи, а новите идеи заплашват цялостната структура на обществения живот. Всеки малък планетарен полис ще трябва да следва собствения си път, за да се превърне в единственото, което може да бъде. И в крайна сметка Империята ще се срине под собствената си тежест, предизвикана от огромните различия.
Стилгар опита да преглътне, но гърлото му бе засъхнало. Изречените думи безусловно можеха да бъдат и на Муад’Диб. В тях се долавяше шумът на неговия глас. Те бяха чудновати, плашещи. Но ако някой тръгне по пътя на промените… Той поклати глава.
— Стил, миналото може да покаже правилната посока само ако човек живее в него и обстоятелствата не се променят.
Не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи, обстоятелствата със сигурност се бяха променили. Как би трябвало да се действа в подобна обстановка? Погледна към Лито, взиращ се в пустинята, но явно без да я вижда. Натам бе тръгнал Муад’Диб. Равнината се изпълваше със златисти сенки, докато слънцето се изкачваше нагоре; виждаха се и пурпурните извивки на пясъчни поточета, с гребени от прах. Пепелявата мъглявина, обичайно увиснала над Хабания Ридж, сега бе прозирна в далечината; а там, сред пустинята, очите му съзерцаваха познатата картина на снишаващите се една след друга дюни. В мъгливата, трептяща от топлина мараня, той виждаше растенията, които се промъкваха към границата, очертана от пясъците. Муад’Диб бе станал причина животът да се разпростре из този отдалечен и запустял край. Бакъреночервени, златни и алени цветове; жълти, ръждиви и червеникавокафяви оттенъци; сивозелени листа, високи стръкове и остро очертани сенки на храсти — всичко това сякаш трептеше и се движеше в изпаренията на утрото. Най-сетне Стилгар се обади: