Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

При стъпалата пред Храма бе застанала група от девет поклонника, дошли да се помолят преди тръгване. В сенчестия край на площада имаше навярно петдесетина души, повечето също поклонници, отдали се на различни покаяния, наложени им от духовенството. Между случайните зрители се виждаха вестоносци и неколцина търговци, все още не продали достатъчно, за да вдигнат сергиите в най-жестоката дневна топлина.

Взряла се през наблюдателния отвор, Алая усети пороя на жегата и внезапно се почувства на границата между мисловния процес и сетивното възприятие, както толкова често бе виждала своя брат. Изкушението да побеседва с някой вътрешен обитател отекна със заплашителния си звън в нейната глава. Баронът бе там — предан и покорен, ала готов винаги да я дразни и тормози за нейните страхове, когато разумните преценки се окажеха несъстоятелни и всичко около нея губеше смисъла и очертанията си на минало, настояще й бъдеще.

Какво ще стане, ако този долу наистина е Пол? — запита се тя.

Глупости! — отсече гласът в нея.

Но докладите за словата на Проповедника не оставяха място за съмнение. Ерес! С истински ужас я изпълваше мисълта, че самият Пол може да срути постройката, въздигната в негово име. Защо пък не?

Помисли за това, дето бе казала на Съвета тази сутрин, когато се нахвърли ожесточено върху Ирулан, настояваща за приемане на дрехите, изпратени като подарък от династията Корино.

„Всички подаръци за близнаците ще бъдат прегледани най-внимателно, както е правено винаги“ — бе аргументът на Ирулан.

„И какво, ако се окаже, че подаръкът е безопасен?“ извика Алая.

Незнайно защо, но точно това всяваше най-голям страх — откритието, че подаръкът не представлява никаква заплаха.

Накрая приеха хубавите дрехи и преминаха на следващия въпрос — да се предостави ли на лейди Джесика място в Съвета? Алая успя да отложи гласуването.

Премисляше всичко случило се, неотстъпно вторачена в Проповедника долу.

Събитията по време на нейното регентство бяха досущ като обратна страна на преобразуванията, причинили болка на самата планета. Някога Дюн бе символ на мощта на върховната пустиня. Тази мощ отпадаше като физическа величина, но митът за нея бързо растеше. Останало бе само огромното пясъчно пространство, голямата Майка Пустиня във вътрешната част на планетата, опасана от бодливите храсти, които свободните все още наричаха Царица на Нощта. Отвъд тези храсти се издигаха меки зелени хълмове, снижаващи се към пясъка. Всички те бяха създадени от човека. Всеки един от тях бе търпеливо покриван с растителност от хора, трудили се като мравки. Зеленината на тези хълмове бе нещо наистина изумително и действаше със съкрушителна сила върху ония, които също като Алая бяха отраснали сред сивкавокафявия пясък. В нейното съзнание, както и в съзнанието на свободните, огромното пустинно пространство все още държеше Дюн в хватка, която никога нямаше да отпусне. Достатъчно беше само да затвори очите си и пустинята се появяваше.