Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— Веднъж, когато бе обезпокоен от някаква своя визия, баща ти ми говори в същия дух — отвърна Стилгар.

Лито долови изкушението да пропусне покрай себе си този повдигащ въпроси страх, като си послужи с лековато измъкване, например с предложението да прекратят своя пост. Усети, че е много гладен. Бяха се хранили вчера по обяд и той самият бе настоял да не приемат храна през цялата нощ. Сега обаче го измъчваше глад от друго естество.

Бедата в моя живот е свързана с това място — помисли той. — Не съществува нищо, сътворено предварително. Просто се връщам назад и назад, и назад, докато разстоянията в далечината се слеят и изчезнат. Не мога да зърна хоризонта. Не мога да видя Хабания Ридж. И няма как да открия изначалната точка на първото изпитание.

— Наистина не съществува нищо, което да замени прорицанието — каза Лито. — Може би ще трябва да рискувам с подправка.

— И сам да унищожиш себе си, както постъпи баща ти, така ли?

— Типична дилема.

— Веднъж той сподели с мен, че прекомерно пълното познаване на бъдещето означава да останеш заключен в това бъдеще, без каквато и да е възможност за промяна.

— Ето и парадокса, който е основният наш проблем — кимна Лито. — Пророчеството е прекалено фино и мощно средство. Бъдещето се превръща в настояще. Да бъдеш зрящ в земята на слепци носи своите рискове. Ако се опиташ да разкажеш на слепеца това, което виждаш, склонен си да забравиш, че той разполага с присъщата му вътрешна интуиция и способности, които се определят от самата слепота. Те са като мощна машина, движеща се по свой собствен път. Имат особена енергия, както и странни фиксидеи. Страх ме е от слепците, Стил. Ужасявам се от тях. Те с такава лекота сриват всичко по пътя си.

Стилгар се загледа в пустинята. Лимоненожълтата зора се превръщаше в стоманеносив ден.

— Защо дойдохме тук? — попита той.

— Защото исках да видиш мястото, където мога да умра.

Свободният видимо се напрегна.

— Значи си имал видение, така ли?

— Може би само сън.

— Защо дойдохме на това опасно място? — повтори Стилгар и тревожно погледна към своя повереник. — Нека веднага се върнем.

— Стил, няма да умирам днес.

— Тъй ли? Тогава каква бе тази визия?

— Видях три пътеки — отвърна Лито, а гласът му прозвуча с приспивния звук на спомена. — Едно от бъдещите развития изисква от мен да убия нашата баба.

Наибът хвърли бърз поглед към Сийч Табър, сякаш се боеше, че лейди Джесика може да ги чуе дори през голямото пясъчно разстояние.

— Защо?

— За да не изгубим монопола върху подправката.

— Нищо не схващам.

— Нито пък аз. Но това е идеята в моя сън, когато си служа с ножа.

— Аха!

Стилгар добре разбираше какво означава да си послужиш с ножа. Пое дълбоко дъх и запита: