Дневникът на Бриджет Джоунс

— Ричард каза да дойдете на заседанието, разбирате ли какво ви казвам? — изломоти тя и се понесе по един коридор, а аз препуснах след нея. Втурна се през розова врата в голямо открито помещение, отрупано с купища сценарии, от тавана висяха телевизионни монитори, по стените имаше диаграми, а на бюрата бяха облегнати планински велосипеди. В отсрещния край имаше дълга овална маса, където течеше съвещание. Всички се обърнаха и ме зяпнаха, докато приближавах. Пълничък мъж на средна възраст с къдрава руса коса, джинсова риза и червени очила се люшкаше напред-назад в края на масата.

— Хайде! Хайде! — говореше той, свил юмруци като боксьор. — Мисля за Хю Грант. Мисля за Елизабет Хърли. Мисля как така минаха два месеца, а те още са заедно. Мисля как така му се размина. Това е! Как мъж с гадже с външността на Елизабет Хърли си позволява да му духа магистрална проститутка и въпреки това му се разминава? Къде се дяна адът, дето не познавал ярост като на пренебрегната жена [Думи на Шекспир. — Б. пр.]?

Не повярвах на ушите си. Ами кабинетът в сянка? Ами мирният процес? Очевидно се мъчеше да разбере как на него самия да му се размине, ако спи с проститутка. Изведнъж погледна право към мен.

— Вие знаете ли? — Цялата маса с гръндж младежи се вторачи в мен. — Вие. Вие трябва да сте Бриджет! — нетърпеливо кресна той. — Как мъж с красиво гадже успява да преспи с проститутка, да го сгащят и да му се размине?

Паникьосах се. Мозъкът ми изключи.

— Е? — каза той. — Е? Хайде, кажете нещо!

— Ами, може би — изтърсих аз, защото беше единственото, което ми хрумна — му се е разминало, защото някой е глътнал уликите.

Настъпи гробно мълчание, после Ричард Финч избухна в смях. Най-отвратителният смях, който бях чувала. После цялата гръндж младеж започна да се смее.

— Бриджет Джоунс — обяви най-сетне Ричард Финч, като си бършеше очите. — Добре дошла в „Добър ден!“. Седни, миличка. — И ми намигна.