Смъртта идва като завършек

Докато двамата мъже приказваха, Ренизенб беше като в сън. Те обсъждаха нейната женитба и Яхмос се опитваше да й помогне да си избере когото желае, а тя се чувстваше безжизнена като дървената кукла на Тети.

Внезапно, прекъсвайки техния разговор, без дори да чуе какво си говореха, каза:

— Ще се омъжа за Камени, щом мислите, че е добре.

Имхотеп възкликна доволно и излезе бързо от залата. Яхмос се приближи до сестра си и сложи ръка на рамото й.

— Желаеш ли този брак, Ренизенб? Ще бъдеш ли щастлива?

— Защо да не бъда? Камени е хубав, весел и млад.

— Зная — Яхмос все още изглеждаше недоволен и се съмняваше. — Но твоето щастие е по-важно, Ренизенб. Не бива да позволяваш на баща ни да те кара да правиш нещо, което не желаеш. Знаеш го какъв е.

— О, да, да. Науми ли си нещо, всички трябва да го приемем.

— Не е необходимо — Яхмос говореше твърдо. — Аз няма да го приема, без ти да го желаеш.

— О, Яхмос, никога не заставай срещу баща ни!

— Но в този случай ще застана. Той не може да ме принуди да се съглася с него и аз няма да го направя.

Ренизенб го погледна. Колко решително и непоколебимо изглеждаше инак боязливото му лице!

— Ти си добър към мен, Яхмос — сериозно каза тя, — но аз наистина не се съгласявам по принуда. Старият живот тук, животът, към който бях толкова доволна да се завърна, е отминал. С Камени заедно ще създадем нов живот и ще заживеем като добри брат и сестра.

— Ако си сигурна…

— Сигурна съм — Ренизенб му се усмихна с привързаност, после излезе от залата на верандата.

Оттам прекоси двора. Край езерото Камени си играеше с Тети. Ренизенб се приближи много тихо и ги загледа. Те още не усещаха присъствието й. Камени, весел както винаги, изглежда се захласваше по играта повече от детето. Сърцето на Ренизенб се разтопи и тя си помисли: „Ще бъде добър баща на Тети.“

В същия миг Камени се обърна и я видя да стои до тях и да се смее.

— Направихме куклата на Тети жрец на Ка — обясни той. — Изпълнява жертвоприношения и присъства на церемониите в гробницата.

— Казва се Мериптах — каза Тети. Тя беше много сериозна. — Има две деца и писар като Хори.

Камени се засмя:

— Тети е много умна. И силна, и красива.

Очите му се отместиха от детето към Ренизенб и в ласкавия им поглед тя прочете собствената си мисъл — за детето, което един ден щеше да му роди.

Това я развълнува. И в същото време изпита някакво пронизващо съжаление. Би желала в този момент да вижда в очите му само собствения си образ. Помисли си: „Защо не може да вижда само Ренизенб?“

После настроението й отмина и тя му се усмихна нежно:

— Баща ми ми каза.

— И ти съгласи ли се?

Тя се поколеба, преди да му отговори.

— Съгласих се.

Последната дума беше казана, това беше краят. Решено бе. Тя желаеше да не се чувства тъй уморена и няма.

— Ренизенб?

— Да, Камени.

— Ще дойдеш ли с мен да поплуваме по реката с една удобна лодка? Това е нещо, което винаги съм искал да направим с теб.

Странно беше, че той каза това. В първия момент, в който го беше видяла, тя си помисли за квадратното платно, за реката и усмихнатото лице на Кай. А сега беше забравила лицето на Кай и на неговото място, срещу платното, щеше да седи Камени и да се смее пред очите й. Това беше смъртта. Това означаваше да те постигне тя. „Почувствах това — си казваш, — почувствах го“. Но само го казваш, нищо не чувстваш. Мъртвият си е мъртъв. Няма такова нещо като памет…