Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
— Да, да — отговори нетърпеливо Ренизенб. — Всичко това няма значение. То засяга единствено Нофрет. Тя беше много нещастна. Мисля, че много те обичаше.
— Но аз не я обичах — Камени говореше нетърпеливо.
— Ти си жесток!
— Не, аз съм мъж, това е всичко. Ако една жена реши да страда заради мен, само ме раздразва — това е простата истина. Аз не желаех Нофрет. Желая теб. О, Ренизенб, нима ще ми се сърдиш за това?
Противно на желанието си тя му се усмихна.
— Нофрет е мъртва, не позволявай да създава неприятности на нас, живите. Аз те обичам, Ренизенб, ти ме обичаш и това е всичко.
Да, помисли си девойката, това е всичко…
Тя погледна Камени — той беше наклонил глава на една страна с доволен израз на веселото си, уверено лице. Изглеждаше много млад.
Ренизенб си помисли: „Той е прав. Нофрет е мъртва, а ние сме живи. Сега разбирам омразата й към мен и съжалявам, че го изстрада, но вината не бе моя. И Камени не е виновен, че е обичал мен, а не нея.“
Тети, която си играеше на брега на реката, дойде и дръпна майка си за ръката:
— Ще си идем ли вече у дома? Мамо, ще си идем ли у дома?
Ренизенб въздъхна дълбоко.
— Да, ще си идем.
Тръгнаха към къщата. Тети тичаше малко пред тях. Камени каза с облекчение:
— Ти си великодушна, Ренизенб, и очарователна. Всичко между нас остава ли си същото?
— Да, Камени, всичко си е същото.
Той понижи глас:
— Одеве, по реката, бях много щастлив. А ти, Ренизенб?
— И аз бях щастлива.
— Да, личеше ти. Но защото мислеше за нещо много далечно, а аз искам да мислиш за мен.
— Аз мислех за теб.
Той хвана ръката й и тя не я отдръпна. Камени запя тихичко и много нежно:
— Сестра ми е като Персея…
Усети как ръката й трепна в неговата, чу ускорения й дъх и най-после се успокои…
III
Ренизенб повика Хенет в стаята си.
Тя влезе забързана и спря, като видя Ренизенб да стои до отворената кутийка за скъпоценности със счупения амулет в ръка. Лицето й беше сериозно и гневно.
— Ти сложи тази кутия за скъпоценности в моята стая, нали, Хенет? Искаше да намеря този амулет. Искаше аз един ден…
— Да откриеш у кого е другата половина? Виждам, че си я открила. Е, винаги е по-добре да се знае, нали, Ренизенб?
Хенет се засмя злобно.
— Искаше да ме заболи, когато узная! — Гневът на Ренизенб се засилваше. — Обичаш да нараняваш хората, нали, Хенет? Никога не говориш направо. Все изчакваш да дойде най-удобният момент. Мразиш всички ни, нали? Винаги си ни мразила.
— Какво говориш, Ренизенб? Сигурна съм, че не го мислиш!
Но в гласа на Хенет нямаше хленчене, а само едва забележимо ликуване.
— Искала си да създадеш неприятности между мен и Камени. Е, неприятности няма.
— Това е много хубаво. То извинява думите ти. Ти си съвсем различна от Нофрет, нали?
— Хайде да не говорим за Нофрет!
— Да, може би е по-добре да не говорим. Камени явно е щастлив, нали? За него беше добре дошло, че Нофрет умря още тогава. Тя можеше да му причини доста неприятности. С баща ти. Нямаше да иска той да се ожени за теб — не, никак нямаше да иска. Дори мисля, че би намерила начин да го осуети. Напълно съм сигурна, че щеше да го стори.
Ренизенб я изгледа с хладна неприязън.
— В езика ти винаги има отрова, Хенет. Жили като скорпион. Но не можеш да ме направиш нещастна.
— Ами това е великолепно, нали? Май си много влюбена. О, хубавец е тоя Камени и много хубава любовна песен пее. Винаги ще си вземе, каквото желае. Никога не го е страх. Аз го одобрявам, наистина го одобрявам. Винаги изглежда тъй обикновен и откровен.
— Какво се опитваш да кажеш, Хенет?
— Казвам просто, че одобрявам Камени. И съм съвсем сигурна, че е обикновен и откровен. Не се превзема. Всичко това е като в приказките, дето ги разказват сладкодумците на тържището. Беден млад писар се оженва за дъщерята на господаря, разделя наследството с нея и заживяват щастливо. Чудно какъв късмет има винаги един хубав мъж.
— Права съм — констатира Ренизенб. — Ти ни мразиш.
— Как можеш да кажеш такова нещо, Ренизенб, когато знаеш как робувах на всички ви още преди майка ти да умре?
Но в гласа й все още се забелязваше злобното ликуване, то дори надвиваше обичайното й хленчене.
Ренизенб отново сведе поглед към кутията за скъпоценности и внезапно се сети за нещо.
— Ти сложи гердана със златните лъвчета в тази кутия. Не отричай, Хенет. Аз зная!
Ликуването на Хенет угасна. Тя изведнъж погледна изплашено.
— Не можех другояче, Ренизенб, бях изплашена…
— От какво?
Хенет пристъпи по-близо и понижи гласа си:
— Тя ми го даде, Нофрет искам да кажа. О, малко преди да умре. Даде ми един-два подаръка. Тя беше щедра, знаеш го. О, да, щедра беше.