Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
Тя се чу да казва и дори в собствените й уши думите прозвучаха слабо и нещастно:
— Не желая друг съпруг… Искам да съм сама… да си бъда аз…
— Не, Ренизенб, грешиш. Нямаш намерение да живееш сама. Ръцете ти показват това, те треперят в моите… Виждаш ли?
Тя с усилие издърпа ръката си.
— Не те обичам, Камени. Дори мисля, че те мразя.
Той се усмихна.
— Не, не ме мразиш, Ренизенб. Омразата ти много прилича на любов. Ще поговорим пак за това.
Той се отдалечи с бързата и лека походка на млада газела. Ренизенб бавно тръгна към Кайт и децата, които си играеха край езерото.
Кайт й заговори, но тя отговаряше напосоки. Кайт обаче не забеляза това, съзнанието й, както обикновено, беше погълнато от децата, за да обръща по-голямо внимание на други неща.
Изведнъж, нарушавайки тишината, Ренизенб възкликна:
— Да си взема ли друг съпруг? Какво ще кажеш, Кайт?
Тя отвърна равно, без някакъв особен интерес:
— Добре би било, мисля. Ти си силна и млада, можеш да имаш още много деца.
— В това ли е целият живот на една жена, Кайт? Да се занимава в къщата, да има деца, да прекарва следобедите с тях край езерото, под смокинята?
— Всичко това е женска работа. Сигурно го знаеш. Не говори, сякаш си робиня… Жените са силни в Египет… Наследството минава през тях на децата им. Жените са живата кръв на Египет.
Ренизенб замислено погледна Тети, която усърдно правеше венче от цветя на куклата си. Момиченцето се беше навъсило, съсредоточено върху това, което вършеше. Преди време приличаше на Кай по издаването на долната устна и лекото накланяне на главичката настрана и сърцето на Ренизенб се изпълваше с болка и любов. Но сега не само образът на Кай се замъгляваше в нейната памет, но и Тети вече не правеше тези жестове. Имаше други моменти, когато Ренизенб притискаше детето до гърдите си, чувствайки го все още част от собственото си тяло, от собствената си жива плът, със страстното усещане за притежание. „Моя е, изцяло моя“ — казваше си тя.
Сега, гледайки я, си помисли: „Тя е аз — и тя е Кай…“
Тети вдигна очи и като видя майка си, се усмихна. Това беше сериозна, приятелска усмивка, пълна с доверие и удоволствие.
Ренизенб помисли: „Не, тя не е аз и не е Кай — тя си е тя. Тя е Тети. Тя е сама, аз съм сама и ние сме сами. Ако има любов между нас, ще бъдем приятелки през целия си живот. Но ако няма любов, когато порасне, ще си бъдем чужди. Тя е Тети и аз съм Ренизенб.“
Кайт я наблюдаваше любопитно.
— Какво искаш, Ренизенб? Не разбирам.
Ренизенб не отговори. Как да обясни с думи на Кайт мислите, които тя самата трудно разбираше? Огледа стените около двора и ярко боядисаната веранда на къщата, гладката водна повърхност на езерото и привлекателната малка палатка, близките лехи с цветя и туфите папирус. Всичко е сигурно, заградено, нищо около нея не е страшно — шепотът на познатите домашни звуци, глъчката на детските гласове, хрипливата, отекваща надалеч гръмка препирня на жените в къщата, далечното мучене на говедата.
После каза бавно:
— Никой не може да види реката оттук…
Кайт я погледна изненадана:
— На кого му е притрябвало да я вижда?
Ренизенб поклати глава:
— Аз съм глупава. Не зная…
Пред очите си много ясно видя разпрострени зелени поля, богати и буйни, и зад тях, нататък, омайна далечина от бледорозово и аметистово изсветляване на хоризонта и разсичащата я сребриста синевина на Нил…
Затаи дъх. От гледката, въздишките и звуците, които заглъхваха около нея, се роди тишина, пълнота и безкрайно задоволство…
Каза си: „Ако обърна глава, ще видя Хори. Той ще вдигне очи от своя папирус и ще ми се усмихне… Скоро слънцето ще залезе, ще стане тъмно и после ще заспя… Това ще бъде смъртта.“
— Какво казваш, Ренизенб?
Тя се опомни. Не съзнаваше, че говори на глас. Върна се от видението към реалността. Кайт я гледаше с любопитство.
— Ти каза „смърт“. За какво мислеше?
Ренизенб поклати глава:
— Не зная. Не исках да кажа… — Отново се огледа. Колко спокойна беше тази семейна сцена с плискащата се вода и играещите деца. Тя дълбоко въздъхна. — Колко е спокойно тук! Не можеш да си представиш, че нещо… ужасно… ще се случи.
Но то стана при езерото, където на следващото утро откриха Ипи, проснат по лице във водата. Нечия ръка го беше държала, докато се удави.
ГЛАВА XVIII
Втори месец от Лятото — 10-и ден
I
Имхотеп седна отпуснато. Изглеждаше много състарен, прегърбен от грижи. Погледът му беше измъчен и объркан.
Хенет му донесе храна и го подкани да хапне.