Смъртта идва като завършек

I

Старата Еза се дотътри уморено в стаята си.

Беше смутена и много изтощена. Възрастта, разбра тя, най-сетне вземаше своята дан. Твърде отдавна беше почувствала умората на тялото си, но усещаше, че съзнанието й е бодро. Сега обаче допускаше, че претоварването на остатъка от будния й ум се е отразило на телесната й мощ.

Щом вече знаеше — поне така вярваше — от кое помещение идва грозящата опасност, това не й позволяваше умствено отпускане. Напротив, повече отвсякога трябваше да се пази, след като съзнателно бе привлякла вниманието върху себе си. Доказателство… доказателство… трябва да намери доказателство… Но как?

Разбра, че вече възрастта говори против нея. Беше твърде уморена, за да импровизира, да съставя умствени ребуси. Всичко, което можеше, бе да се защитава — да остане нащрек, да бди, да се пази.

За убиеца — тя не хранеше никакви илюзии — би било напълно в реда на нещата да убие отново.

Нямаше понятие коя ще бъде следващата жертва. Чувстваше със сигурност, че отровата беше средството, което щеше да бъде използвано. Насилие беше немислимо — дори когато оставаше сама, около нея винаги имаше слуги. Щеше да бъде отрова. Опитваше се да се противопостави. Ренизенб се зае да готви храната й и да й я поднася. В стаята й бе донесен съд с вино и чаша и след като някой роб го опитваше, тя изчакваше двадесет и четири часа, за да не последват нежелани резултати. Накара Ренизенб да споделя храната и виното й, макар още да не се плашеше за нея. Може би за Ренизенб изобщо нямаше опасност? Но в това никой не можеше да бъде сигурен.

От време на време оставаше неподвижна, само размърдваше уморения си мозък да изнамира начини за доказване на истината или наблюдаваше малката си прислужничка как колосва и плисира ленените й рокли и как нанизва гердани и гривни. Тази вечер беше много изморена. Позабавлява се с Имхотеп, който обсъждаше въпроса за женитбата на Ренизенб, преди да е говорил с дъщеря си.

Имхотеп, свит и уплашен, беше сянка от предишната си същност. Поведението му бе загубило надутата си увереност. Осланяше се на майчината несломима воля и решителност.

Колкото до Еза, тя беше изплашена, много изплашена да не каже нещо погрешно. Живите могат да се хванат за една необмислена дума. Да, каза си най-после тя, идеята за женитбата беше мъдра. И няма време да се търси съпруг отдалеч, сред по-значителните членове на рода. Пък и женската линия беше важната — съпругът само щеше да управлява наследството на Ренизенб и децата й.

Стигна се до въпроса: Хори — мъж завършен, със старо и дълго доказано приятелство, син на дребен земевладелец, чийто имот граничеше с техния собствен, или младият Камени с неговите претенции за сродяване.

Еза беше преценила нещата много внимателно, преди да говори. Една погрешна дума — и нещастието можеше да се стовари.

Когато беше готова с отговора, тя го заяви със силата на непоколебимата си личност. Камени, каза тя, безспорно е съпругът за Ренизенб. Тяхното съединяване и необходимото празненство, по-скоро отдаване дължимото на неотдавнашните тежки загуби, може да стане до една седмица. Ако, естествено, Ренизенб желае. Камени е хубав младеж, заедно ще отгледат здрави деца. Още повече че двамата се обичат.