Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
— Беше, за малко… — измърмори Хари, все още усещаше болка в белега, което му пречеше да се концентрира. — Аз… аз мисля, че се отваря всеки път когато той изгуби контрол над себе си, ето как става…
— Но тогава ТИ трябва да затвориш съзнанието си! — каза Хармаяни рязко — Хари, Дъмбълдор не би искал да използваш връзката, той искаше да я прекратиш, ето защо ти трябваше да научиш Оклумантика! Иначе Волдемор може да внедри фалшиви видения в ума ти, нали помниш…
— Да, спомням си, благодаря! — отвърна със стиснати зъби Хари. Не беше нужно тя да му напомня, че Волдемор беше използвал същата тази връзка между тях да го вкара в капана си, нито че това беше довело до смъртта на Сириус. Щеше му се да не им беше казал какво бе почувствал и видял. Това правеше Волдемор по-опасен, като че ли беше непосредствено близо до прозореца на стаята, а болката в белега му не отслабваше и той се бореше, сякаш се мъчеше да не се разболее.
Той обърна гръб на Рон и Хърмаяни, преструвайки се, че проучва старото родословно дърво-гоблен на рода Блек. Тогава Хармаяни изпищя: Хари се обърна вдигайки пръчката си, за да види сребърен Патронус, реещ се през прозореца и приземявайки се на пода пред тях, където се превърна в невестулка и проговори с гласа на бащата на Рон:
— СЕМЕЙСТВОТО Е ДОБРЕ, НЕ ОТГОВАРЯЙТЕ, НАБЛЮДАВАНИ СМЕ!
Патронусът се разтопи. Рон издаде някъкв звук между скимтене и стон и се отпусна на дивана. Хармаяни го последва, хващайки ръката му.
— Всички са добре, всички са добре! — прошепна тя и Рон се изсмя и я прегърна.
— Хари, — започна той над рамото на Хармаяни. — Аз…
— Няма проблем — каза Хари отвращавайки се от болката в главата си. — Това е твоето семейство, естествено, че ще си притеснен. И аз бих се чувствал по същия начин — той си помисли за Джини. — Аз СЕ чувствам по същия начин.
Болката в белега му стигаше връхната си точка, сякаш бяха отново в градината на „Хралупата“. Едва чу как Хърмаяни казва:
— Не искам да стоя сама. Можем да използваме спални чували — нося и можем да се настаним тук тази вечер?
Чу как Рон се съгласи. Хари не можеше повече да се бори с болката. Трябваше някак да се предаде.
— Банята!… — измърмори той и напусна стаята по колкото може по-бързо без да тича.
Той едва успя: заключвайки вратата след себе си с треперещи ръце хвана пулсиращата си глава и падна на пода, в екплозия от агония; почувства страшна ярост, която не му беше присъща, да обгръща душата му. Видя дълга стая, осветена от факли и грамадния рус смъртожаден на пода, крещейки и гърчейки се, а слаба фигура стоеше над него с вдигната пръчка, когато сякаш Хари проговори с висок, студен, безмилостен глас:
— Още Роул, или да приключвам и да те оставя за храна на Наджини? Лорд Волдемор не е сигурен, че ще прости този път… Вие ме повикахте отново, за да ми кажете само, че Хари Потър е избягал? Драко, дай на Роул да вкуси още веднъж от нашия гняв. Направи го, или ще усетиш яростта ми върху себе си!
Някакво дърво изпращя в огъня. Пламъците се издигнаха, светлината им освети ужасено, изострено бяло лице — с чувството, че изплува от дълбока вода, Хари си пое дълбоко въздух и отвори очи. Беше се излегнал на студения черен мраморен под, носът му беше на няколко инча от сребърната змийска опашка, която поддържаше огромната вана. Стана. Мрачното, вкаменено лице на Малфой застина пред очите му. Хари се почувства отвратен от току-що видяното, от начина по който Волдемор се отнасяше с Драко.
Чу се похлопване по вратата и Хари скочи, когато гласът на Хармаяни прозвуча отвън.
— Хари искаш ли си четката за зъби? Тя е тук!
— Д-да, добре, благодаря! — каза той, опитвайки се да говори небрежно, когато стана да я пусне вътре.
Глава десета
РАЗКАЗЪТ НА КРИЙЧЪР
Хари се събуди рано на следващата сутрин, омотан в спалния чувал на пода на гостната. Късче небе се процеждаше през тежките завеси. Беше чисто и ясно морско синьо, някъде между нощта и изгрева и всичко беше тихо, с изключение на бавното, дълбоко дишане на Рон и Хърмаяни. Хари се загледа в тъмните сенки, които телата им хвърляха на пода до него. В пристъп на галантност Рон беше предложил Хърмаяни да спи на възглавниците от дивана и затова нейният силует се открояваше над неговия. Ръката й беше на пода, а пръстите й — на инч от тези на Рон. Хари се зачуди, дали бяха заспали хванати за ръка. Тази мисъл го накара да се почувства странно самотен.
Той се загледа нагоре към сенчестия таван и обгърнатия с паяжини полилей. Преди по-малко от двадесет и четири часа беше стоял на слънце на входа на палатката, за да насочва гостите на сватбата към местата им. Сега това му изглеждаше отдалечено на цял живот разстояние. Какво щеше да стане сега?… Той лежеше на пода и мислеше за Хоркруксите, за плашещата мисия, която му бе възложил Дъмбълдор. Дъмбълдор…