Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
— „Тотенхъм Корт Роуд“ — изпъшка Хърмаяни. — Вървете, просто вървете, трябва да намерим място, където да се преоблечем.
Хари направи каквото каза. Те ту вървяха, ту тичаха нагоре по широка тъмна улица пълна със среднощни купонджии и верига от затворени магазини, звездите блещукаха над тях. Двуетажен автобус изтрополи наблизо и група кръчмарски пияндета ги изгледа многозначително, докато минаваха: Хари и Рон все още носеха мантии.
— Хърмаяни, нямаме нищо, с което да се преоблечем!… — обърна се Рон към нея, когато млада жена избухна в хриплив кикот като го гледаше.
— Защо не провериш дали мантията-невидимка е у мен? — каза Хари вътрешно проклинайки собствената си глупост. — Цялата минала година я мъкнех с мен, а…
— Няма проблем, имам и мантията, имам и дрехи за двама ви. — каза Хърмаяни. — Просто се опитвайте да се държите естествено, докато… а, това ще свърши работа.
Тя ги задърпа надолу към другата част на улицата, после към някакъв заслон на някаква тъмна алея.
— Когато каза, че имаш мантия-невидимка и дрехи… — каза Хари, мръщейки се срещу момичето, което не носеше нищо освен малка, украсена с мъниста чантичка, в която сега тършуваше.
— Да, да, те са тук. — отвърна Хърмаяни и пред напълно удивените физиономии на Хари и Рон, тя извади чифт джинси, суичъри, някакви изоставени чорапи и накрая сребриста мантия-невидимка.
— Как по дяволите??…
— Неоткриваема разтягаща магия. — обясни Хърмаяни. — Трудничка е, но мисля, че я направих добре. Както и да е, взела съм всичко необходимо тук! — тя разтърси лекичко крехката чантичка и се чу звук, сякаш товар от няколко тежки предмета подскочиха вътре. — О, по дяволите, това трябва да са книгите! — каза тя взирайки се вътре. — А аз ги оставих на купчина… ох, добре… Хари, добре ще е да вземеш мантията-невидимка, Рон побързай с преобличането.
— Кога успя да направиш всичко това?! — попита Хари, докато Рон събличаше мантията си.
— Казах ти още в „Хралупата“, опаковах всичко необходимо за, сещаш се, в случай, че трябва да се махнем бързо. Опаковах ти раницата тази сутрин, Хари, след като се преоблече и го сложих тук… имах предчувствие…
— Ти си невероятна, ти си… — каза Рон, подавайки й смачканата на топка мантия.
— Благодаря ти! — отвърна Хърмаяни с мъничка усмивка, докато прибираше мантията в чантичката си. — Моля те, Хари, слагай мантията!
Хари наметна мантията си на раменете си и покри главата си, изчезвайки от поглед. Чак сега бе започнал да разбира какво става.
— Ами другите… всички на сватбата…
— Не можем да се тревожим за тях сега. — прошепна Хърмаяни. — Ти си този, който преследват, Хари и ще поставим другите в много по-голяма опасност, ако се върнем там!
— Тя е права! — каза Рон, който изглежда знаеше, че Хари е готов да спори, дори без да вижда лицето му. — Повечето от Ордена бяха там, те ще се погрижат за всички.
Хари кимна, после си спомни, че те не могат да го видят и каза:
— Да…
Но после се спомни за Джини и някакъв киселинен мехур се появи в стомаха му.
— Хайде, мисля, че трябва да продължаваме да вървим! — каза Хармаяни.
Те се върнаха от другата страна на улицата, а после и на главния път, където от другата страна на пътя група мъже пееха, пресичайки пътя.
— Само да попитам, защо пък точно „Тотенхъм Корт Роуд“? — попита Рон Хърмаяни.
— Нямам идея, просто ми изникна в главата, но мисля, че сме в безопасност в света на мъгълите, едва ли очакват да бъдем тук…
— Истина е. — кимна Рон, оглеждайки се наоколо. — Но не се ли чувстваш малко… незащитена?
— Къде другаде можехме да идем? — попита Хърмаяни, раболепничейки, когато мъжете от другата страна на улицата започнаха да подсвикват към нея. — Не можем да си вземем стаи в „Продънения котел“ нали? И площад „Гримолд“ не става, ако Снейп може да влезе там… Предполагам можем да опитаме в къщата на родителите ми, въпреки, че сигурно вече са проверили там… Ох, иска ми се тия да млъкнат!
— Всичко наред ли е, миличка? — провикна се най-пияният от мъжете от другия тротоар. — Искаш ли питие? Пресечи уличката и ела да си вземеш една халба!
— Хайде да седнем някъде? — каза бързо Хърмаяни, когато Рон отвори уста да извика на другия през улицата. — Виж, тук става!
Беше малко и занемарено денонощно кафене. На всяка от масите лежеше по един фенер, но беше почти празно. Хари се промъкна първи под навеса и Рон се настани до него срещу Хърмаяни, която бе седнала сгръб към входа не особено щастлива. Тя поглеждаше през рамото си толкова често, все едно че имаше тикове. На Хари не му харесваше да стои неподвижен; докато вървяха, той имаше чувството, че имат цел. Под мантията се чувстваше как последните признаци на многоликовата отвара го напускаха, ръцете му си връщаха нормалната дължина и форма. Той извади очилата си от джоба си и си ги сложи отново.