Хари Потър и реликвите на смъртта

Тя се обърна към Хари.

— Ти… ти вече нямаш „следа“ към Министерството нали, Хари?

— Не може! — каза Рон. — „Следата“ се прекъсва, когато стане на седемнайсет, такъв е магьосническият закон, той вече е възрастен.

— Ами ако е възможно, — каза Хърмаяни. — Смъртожадните да са намерили начин да я продължат и след седемнайсет годишна възраст?

— Но Хари не е бил близо до смъртожаден в изминалите двайсет и четири часа! Кой трябва да е продължил „следата“?

Хармаяни не отговори. Хари се почуства замърсен и покварен: дали смъртожадните наистина го бяха намерили по този начин?

— Ако не мога да използвам магия и вие не можете да използвате магия близо до мен, не и без да издаваме местоположението си… — започна той.

— Няма да се разделяме! — твърдо заяви Хърмаяни.

— Трябва ни безопасно място да се укрием. — обади се Рон. — Дай ни мъничко време да измислим нещо!

— Площад „Гримолд“ 12 — каза Хари.

Другите двама зяпнаха.

— Не бъди глупав, Хари, Снейп може да влезе там!

— Бащата на Рон каза, че там са сложили нещо, което да го държи настрани… и дори да не проработи… — той прекъсна Хърмаяни, която бе понечила да спори. — какво от това? Кълна се, че няма нищо по-хубаво от това да се срещна със Снейп!

— Но…

— Хармаяни, къде другаде да отидем? Това е най-доброто, което имаме! Снейп все пак е само един смъртожаден. Ако все още имам тази „следа“ върху себе си, ще имаме голяма компания от тях където и да идем!

Тя не можеше да спори, дори да искаше. Докато тя отключваше вратата на кафенето, Рон щракна със Загасителя за да върне осветлението. После, след броене на Хари до три, те запратиха проклятия по тримата и преди сервитьорката или някой от смъртожадните да се размърда, Хари, Рон и Хърмаяни се обърнаха и се магипортираха мигновено в сгъстяващата се тъмнина.

Секунда по-късно Хари вдиша с пълни гърди и отвори очи: сега стояха по средата на малък занемарен площад. Високи, разнебитени къщи ги заобикаляха отвсякъде. Номер дванайсет беше видим за тях защото им бе казано за съществуването му от Дъмбълдор, Пазителя на тайната и те се втурнаха към нея, проверявайки на всеки няколко крачки дали не са следени, или наблюдавани. Изкачиха каменните стълби и Хари блъсна вратата вратата с вдигната пръчка. Чу се щракане на метал, дрънчене на вериги и вратата се отвори със скърцане; бързо прекрачиха прага.

Когато Хари затвори вратата след тях, старомодната газова лампа светна, хвърляйки мъждукаща светлина по дължината на вестибюла. Изглеждаше точно, както Хари го помнеше: зловещо, цялото в паяжини, очертанията на къщата: главите на домашните духчета хвърляха чудати сенки на стълбището. Дълга черна завеса скриваше портрета на майката на Сириус. Единственото нещо, което липсваше беше огромният тролски крак-поставка за чадъри, който лежеше отстрани и Тонкс всеки път се спъваше в него.

— Мисля, че някой е идвал тук. — прошепна Хърмаяни, гледайки право пред себе си.

— Може да е станало и след напускането на Ордена… — измърмори Рон.