Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
Към дъното на тази част почти не бе останало стъпало и придвижването ставаше много опасно. Точно тук Джошуа се подхлъзна и с вик на ужас се свлече надолу по шахтата и попадна върху гърба ми по такъв начин, че ако за момента нямах здрав захват с ръце и крака, той щеше да ме отхвърли върху Македа и всички щяхме да се изтъркаляме с главите надолу, вероятно към гибелта си. Все пак този дебел и ужасен човек вкопчи ръцете си около врата ми, като едва не ме удуши. Вече щях да припадна, ако планинците от третата група не бяха пристигнали и го изтеглиха. Спуснахме се чрез стълба, която челната група бе закрепила, до второто ниво. Оттам започваше друг дълъг стръмен коридор към изток, завършил в гърлото на трета яма.
Тук възникна големия въпрос, какво да правим с принц Джошуа, който се кълнеше, че не може да върви по-нататък, и изиска гръмогласно да бъде заведен обратно до върха на склона, макар Шадрах да го уверяваше, че нататък пътят бил много по-лесен. Накрая бяхме принудени да отнесем въпроса до Македа, която го разреши с няколко думи.
— Чичо мой — заяви тя, — вие казвате, че не можете да продължите, а е сигурно, че ние не можем да губим време и хора да ви изпратим обратно. Следователно трябва да спрете тук, докато се върнем, а ако не се върнем, направете, каквото можете, да се изкачите нагоре по шахтата. Сбогом, чичо мой! Това място е безопасно и удобно и ако сте мъдър, ще си починете малко.
— Безсърдечна жено! — завайка се Джошуа, треперейки като желе от страх и ярост. — Бихте ли захвърлили вашия годеник и повелител в тази ужасна дупка, докато се катерите по скалите като дива котка с тези чужденци? Ако остана, ще останете ли и вие с мене?
— Разбира се, че не! — отвърна Македа решително. — Трябва ли да се приказва, че Детето на Царе се страхува да отиде там, където гостите й могат да отидат.
И така краят на това бе, че Джошуа продължи в центъра на третата група планинци, които практически бяха заставени да го носят.
Шадрах беше прав, понеже по някаква причина стъпалата от тук нататък бяха почти здрави. Те само изглеждаха безкрайни и преди да достигнем целта си, аз пресметнах, че трябва да сме слезли почти хиляда и двеста стъпки в недрата на скалата. Накрая, когато бях почти напълно изтощен и Македа бе толкова запъхтяна, че бе принудена да се облегне на Оливър, а мен ме влачеха след себе си като куче на ремък, внезапно видяхме отблясък от дневната светлина, промъкваща се в тунела през малка дупка. При входа на още една яма или шахта намерихме Шадрах и останалите да ни чакат. Той поздрави и каза, че трябва да се развържем, да оставим лампите тук и да го следваме. Оливър го запита на къде води тази последна шахта.
— На още по-ниско равнище — отговори осъденият, — но него едва ли бихте пожелали да изследвате, тъй като завършва в голямата яма, където фунг съхраняват свещените си лъвове.
— Наистина — съгласи се Оливър и погледна към Куик, който кимна с глава и изсвири.
След това всички последвахме Шадрах и скоро се озовахме върху едно плато с размера приблизително на тенискорт. То бе издълбано от природата или от човешка ръка навътре в този огромен склон. Като отидохме до ръба на площадката с растящи по нея дървовидни папрати и гъсти зелени храсталаци, които щяха да ни направят невидими отдолу, видяхме, че отвесната пропаст продължаваше няколкостотин стъпки. Обаче за момента не обърнахме внимание на зейналата дълбочина, отчасти че бе потопена в сянка, отчасти по друга причина.
От дъното на бездната се издигаше нещо, което от начало взехме за заоблен хълм от черна скала с овална форма, от който стърчеше огромен каменен стълб, завършващ с нещо като декоративен храст. Само последният имаше размерът на селска къща. Върхът на тази храстоподобна скала бе точно срещу малкото плато, на което се бяхме появили, и на разстояние не повече от тридесет, четиридесет стъпки.
— Какво е това? — запита Македа Шадрах, като сочеше пред себе си, докато подаваше обратно на един от планинците чаша, от която бе пила вода.
— Това, Валда Нагаста — отговори той, — не е нищо друго, освен гърбът на могъщия идол на фунг, оформен като лъв. Големият скален стълб с храста на края е опашката на лъва. Без съмнение платформата под нас е мястото, на което древните жреци, притежавали Мур и земята на Фунг, обикновено са се крили, за да наблюдават, каквото са искали да видят. Погледнете! — и той показа някакви канали по повърхността на скалата. — Мисля, че тук някога е имало мост, спускан по желание върху опашката на бога-лъв, въпреки че той отдавна е изгнил. И все пак аз съм преминавал по този път и без него.
Ние го изгледахме учудени и в последвалата тишина чух Македа да прошепва на Оливър: