Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Джъдсън Суеринген беше сърдечен и жив човек, спокоен в поведението си, но можеше да бъде много твърд и непреклонен, опита ли се някой да му пречи. Израснал в ранчото на баща си в Южен Тексас, където постоянно се усещало присъствието и влиянието на петролната промишленост. След като завършва инженерна химия в Тексаския университет, Суеринген съвсем естествено се насочва към петролния бизнес. Когато се присъедини към „Келекс“, роторът на компресора и неговият картер бяха вече завършени и дори преминаваха предварителни изпитания. От своя страна „Алис-Чалмърс“ бяха готови да започнат строеж на нов завод за помпи на своя терен край Милуоки. Постройката, започната през април, бе напълно готова само за 57 дни.
Това постижение беше още по-забележително, като се има предвид неохотата, с която „Алис-Чалмърс“ приеха поръчката. Президентът на компанията Уолтър Гайст беше убеден, че неговата компания е достатъчно ангажирана с проекта „Манхатън“, защото строеше огромните електромагнити по поръчката на Лорънс. Освен това те имаха и доста други военни поръчки. За да бъде накаран Гайст да приеме и тази задача, особено след като научи за твърде специалните изисквания за новия компресор, беше необходима цялата убедителност на Гроувс. Когато Гайст възрази, че компанията му не разполага нито с място, нито със свободни мощности за производство на няколко хиляди компресора, Гроувс му обеща правителството да построи нов завод и да даде на „Алис-Чалмърс“ най-висок приоритет при снабдяването с материали и екипировка.
От момента, в който Гайст даде съгласието си на Гроувс и Кийт, компанията беше подложена на силен натиск както от армията, така и от „Келекс“. Направо не ги оставяха да си поемат дъх, докато не започнат строежа на завода за помпи. Джеймс Уайт и Джоузеф Роузецки ръководеха строежа като представители на „Алис-Чалмърс“ и счупиха всички строителни рекорди, но въпреки това непрекъснато бяха подтиквани от емисарите на Ню Йорк, които се съмняваха дали компанията взема достатъчно присърце работата.
Раздразнението на инженерите на „Алис-Чалмърс“ беше напълно оправдано. Новообразуваната компания „Келекс“ разполагаше с неколкостотин инженери и експерти. Те бяха много компетентни, но все още не се познаваха добре и не бяха разбрали същността на общата задача и в контактите си с „Алис-Чалмърс“ често предявяваха противоречиви и необмислени претенции. В „Алис-Чалмърс“ се чудеха какво точно се иска от тях и съвсем не бяха сигурни, че ще успеят да създадат радикално новата помпа.
В същото време в Колумбийския университет и в „Келекс“ работеха трескаво върху проекта за уплътнение. Общата работа беше ползотворна главно поради любезното отношение на доктор Бурс, който никога не проявяваше ревност към чуждите идеи. През пролетта на 1943 г. всички усилия бяха съсредоточени върху проекта на уплътнението.
С най-голямо внимание се създаваха нови модели. Откриваха се нови свойства на уплътнението, но се появяваха и нови изисквания и ограничения спрямо него. Първоначалните опити даваха надежда, че то ще работи. Налагаше се „Келекс“ да построи пилотна инсталация от няколко газово-дифузионни стъпала, за да се възпроизведат условията в бъдещия завод. Експерименталната инсталация беше отрупана с уреди, които да дават информация за всяка нейна съставна част.
През лятото на 1943 г. най-сетне пилотната инсталация беше готова. Помпите, снабдени с уплътнението на Бурс, се завъртяха. Само след няколко минути ги спряха, за да могат инженерите да проверят състоянието на уплътненията. Проверката показа, че всички уплътнения са напълно разрушени. Това беше черен ден за „Келекс“.
Новият завод, построен от „Алис-Чалмърс“, с неговите сложни машини, многобройните инженери, въоръжени пазачи и квалифицирани работници, чакаше напразно. Производството не можеше да започне.
20.
Предстоеше вземането на жизненоважно решение. Газово-дифузионният завод, получил кодовото название К–25, се намираше все още в стадий на проектиране, но екипът на „Келекс“ знаеше, че ако той бъде построен и заработи, ще консумира огромно количество електроенергия. Грубите изчисления показваха, че процесът ще поглъща електроенергия колкото един град с размерите на Бостън.