Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Очите на Татърсейл проследиха жилавия дребничък мъж. Природен талант? Нещо, което действа по чист инстинкт? Много рядко.
— Смятам, че трябва да го слушате — каза тя.
Уискиджак й кимна уморено.
Калам се ухили и плетеница от бръчици обкръжи черните му очи.
— Фидлър спаси живота ни в тунела — обясни той. — Едно от „лошите му предчувствия“.
Татърсейл се отпусна в стола си и скръсти ръце. После попита:
— Е, и къде е Сори в момента?
Фидлър изведнъж се обърна и опули очи към заклинателката. Отвори уста и рязко я затвори.
Другите трима скочиха на крака и столовете зад тях изпопадаха.
— Трябва да тръгваме — изхриптя Фидлър. — Навън има нож. Оцапан е с кръв.
Уискиджак опипа дръжката на меча си.
— Калам, двайсет крачки фронт. — Убиецът се шмугна през вратата и той се обърна към Татърсейл. — Изгубихме я преди два часа. Случва се често. — Лицето му помръкна. — Може да няма връзка с този окървавен нож.
Стаята блесна от лумналата сила, Татърсейл рязко се обърна и се озова лице в лице с Бързия Бен. Чародеят беше привлякъл Лабиринта си. От магията струеше странна, непозната за сетивата й вихрушка от ухания; мощта й я ужаси. Погледът й срещна блесналите очи на чернокожия.
— Би трябвало да те познавам — прошепна тя. — На този свят не съществуват толкова истински майстори, които да не познавам. Кой си ти, Бързи Бен?
Уискиджак се намеси:
— Готови ли са всички?
Чародеят срещу нея само сви рамене.
— Готови.
Уискиджак пристъпи към вратата.
— Пази се, магьоснице.
Миг след това изчезнаха. Татърсейл вдигна столовете, след това си доля вино. „Върховен дом Сянка, и нож в мрака. Започва нова игра. Или старата току-що се обърна.“
Паран отвори очите си към ярката, жарка слънчева светлина, но небето над него… не беше същото. Никакво слънце не видя; жълтият блясък отгоре беше рязък, но без източник. Зноят се сипеше с потискаща тежест.
Стон изпълваше въздуха, но не беше вятър, защото вятър нямаше. Помъчи се да помисли, опита се да върне последните си спомени, но миналото беше заличено, откъснато, останали бяха само фрагменти: корабна каюта, звън на кама, която той хвърляше и хвърляше, забиваше я в дървото; някакъв мъж с бяла коса, с пръстени, ухилен язвително.
Превъртя се на една страна да потърси източника на стона. На десетина крачки от него, над плоската равнина, която не беше нито трева, нито пръст, се издигаше портал, водещ към…
„Нищо. Виждал съм такива порти, но не и толкова голяма, струва ми се. Нито една не беше като това… това нещо.“ Изкривена, изправена нагоре и в същото време, от позицията му, някак настрани, портата не беше, осъзна той, направена от камък. „Трупове. Голи човешки тела. Изваяни подобия? Не… о, не!“ Телата се движеха, стенеха, бавно се гърчеха. Почерняла плът, оплескана сякаш с блатна тиня, очи затворени и уста — отворени, едва доловими, неспирни стонове.
Паран се надигна, залитна, залят от замаялата го вълна, после падна отново на земята.
— Нещо като нерешителност — изрече хладен глас.
Паран примига и се обърна по гръб. Над него стояха млад мъж и жена — близнаци. Мъжът бе облечен в широки копринени дрехи — бяло и златисто; слабото му лице беше бледо и безизразно. Близначката му беше загърната в бляскава пурпурна пелерина, светлата й коса се спускаше на огнени къдрици.
Беше проговорил мъжът. Усмихна му се тъжно.
— От дълго време се възхищаваме на твоя… — Очите му се разшириха.
— Меч — довърши жената с доволна усмивка.
— Много по-изтънчено от, да речем, една монета, не мислиш ли? — Усмивката на мъжа стана язвителна. — Повечето — продължи той и рязко извърна глава, за да огледа ужасяващия градеж на портата, — не се спират тук. Казват, че някога съществувал култ, давели жертви в блатата… Предполагам, че Гуглата ги намира за много естетични.
— Едва ли е изненадващо — провлече жената, — че Смъртта няма никакъв вкус.
Паран се опита да седне, но крайниците му отказаха да се подчинят. Главата му клюмна и той усети, че странната глинеста почва поддава под тежестта му.
— Какво стана? — изхриптя той.
— Убиха те — отвърна небрежно мъжът.
Паран затвори очи.
— Ако е така, защо не съм преминал през Портата на Гуглата?
— Ние се намесихме — каза жената.
„Опонн, Близнаците на Шанса. И моят меч, още неизпитаният ми меч, купен преди години, чието име избрах толкова суетно…“
— Какво иска от мен Опонн?
— Само това кретащо, глупаво нещо, което наричаш свой живот, мило момче. Лошото с асцендентите е, че се опитват да извъртат всяка игра. Разбира се, ние се забавляваме с… несигурността.