Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
А после — наградата. Сделката. Върховното унижение. Майор Бенжамин Баум, пристигнал да я измъкне като спасител. „Няма да пострадаш — беше казал той. — Всичко е уредено — уверяваше я. — Ескортът ти ще бъде повален с един удар, хеликоптерът ще те отнесе над северната стена и ти няма и да докоснеш земята. Само след двадесет секунди ще бъдеш в него и ще си изчезнала.“ Даже сподели с нея страхотната тайна на онова място. Че дори охраната да се съблазни да открие огън, никога няма да посмее поради близостта на детската болница, намираща се само на петдесет метра отвъд онази стена. Та Господ да им е на помощ, ако предизвикат катастрофа на хеликоптера.
Тогава тя не му повярва напълно и би трябвало да се довери на собствения си цинизъм. Но се намираше дълбоко в крепостта в килията на изолатора и се довери на топлата, немска реч на Баум, неговите разкази за децата, мюнхенските му вицове, клетвата му, че ако му повярва още веднъж и сподели с него някои неща от близкото минало, ще бъде свободна да започне живота си отново.
Само ако му се довери…
А после тя тичаше по плаца, студеният вятър от въртящите се перки биеше в лицето й. Затича с нови сили, когато зърна надвесения от охранителната кула силует, видя стрелящата картечница и усети как металното чудовище я вдига нагоре. Докато викаше името му и ругаеше бързината му, тя някак си успя да се изкатери и да увисне върху плаза на хеликоптера. Кръвта течеше по краката й, но бягството успя.
„Има детска болница“ — беше казал той. На Баум ли му пука за децата? Той не се интересува от нищо извън собствената си цел. Баум ли познава болката? Искаше й се той да усети раните на собствената си измама. Баум ли беше казал „доверие“? Мечтаеше да може да жигоса тази дума върху гърдите му. Предател.
Ако й се отдаде възможност, тя ще го научи какво значи любов. И загуба…
Партньорът на Мартина й се покланяше. Валсът най-после беше свършил и тя отвърна на жеста му с усмивка и лек дамски поклон.
— Едно питие? — предложи той.
— Дамската тоалетна — извинително му се усмихна тя и се отдалечи.
Тръгна към кърмата, но почти веднага зави обратно и започна да се движи по края на дансинга. Намери го застанал до една от масите на бара, отпиващ яркочервено питие. Краката му в лъснати кожени обувки бяха леко разкрачени, а тъмните му очи оглеждаха дансинга. Лесно можеше да си го представи застанал върху мостика на кораб. Тя приглади роклята си и разкърши рамене. Изхвърли от ума си всякакви други мисли освен желанието, което трябваше да изпитва към този непознат морски офицер. Престори се, че минава случайно край него, спря в обсега на погледа му, усмихна се и махна с ръка към офицерската фуражка, стисната под мишницата му.
— Тръгваме ли си вече?
Офицерът погледна към шапката си, а после отново към нея.
— Ние ли, госпожо?
Мартина се засмя гърлено.
— По европейски. Исках да кажа „вие“.
Той й върна усмивката. Много бели зъби.
— Ами ние мислим, че не сме от добрите танцьори и сме настъпили достатъчно пръсти за една вечер.
— Така ли? — разочаровано се намръщи Мартина. — Аз пък мислех, че танцувахте много добре с дамата си. — Тя нарочно явно погледна към лявата му ръка. — Вашата…
— Непозната — каза офицерът и разбрал, че тя има сериозни намерения, я погледна в очите.
Тя задържа погледа му за миг, после отново се усмихна.
— Това ми звучи добре.
Той сведе поглед към чашата си, приближи с една широка крачка към бара и поръча „Блъди Мери“ с капитански тон, като че ли заповядва „ляво на борд“.
Барманът го обслужи веднага, за да се отърве, а той предложи студената напитка на Мартина. Тя я пое с лявата ръка и му протегна дясната.
— Сандра Ръсел — каза, когато усети ръкостискането на силната и загрубяла от морската служба ръка.
— Рик Делгадо.
— Весели празници. — Чукна чашата си в неговата и двамата отпиха. — Хубаво е. — Тя облиза доматения сок от горната си устна. — Какъв чин имате?
— Лейтенант.
— Извинете ме. Не съм наясно с военните чинове.