Третата ръка на Бога

— Все пак има и справедливи войни — подхвърли Мартина, докато гледаше цветния плакат.

— Хммм — иронично се усмихна Делгадо.

— Дядо ми беше от Съпротивата — натърти тя. — Бил е убит близо до Париж през 1944 година.

— Така ли? — спря се лейтенантът с уважение. — Онази е била справедлива война.

— Ами в Залива?

— В някои отношения.

— Ти беше ли там?

— С разрушител.

Тя го повлече напред. Гледаше надолу и влачеше крака по дебелия килим, сякаш да облекчи болката в краката си.

— Научила съм се да не задавам много въпроси на военни. Тайните им ги правят… Как да го кажа? Нервни.

— Аз нямам много тайни.

— Ще видим. — Тя леко го стисна за ръката и отпи от чашата си, без да го поглежда. Внимаваше да не показва, че обещава твърде отрано прекалено много.

Пристигнаха в предния сектор на хангарната палуба. По-голямата площ тук беше заета от два идеално запазени самолета. Един бомбардировач „Къртис“ и един „Груман Хелкат“. Под високите крила на втория се виждаха ракети, а в сянката отдолу един морски сержант прегръщаше тънката талия на облечена в червено девойка, която изучаваше с езика си всичките му зъби.

Делгадо опита да се отдалечи, но Мартина го задържа със здравата хватка на воайор. Те гледаха дълго, а после тя се вдигна на пръсти и допря устни до ухото му.

— Това ли означава „да се целуваш под опашката на ракета“? — прошепна тя. Делгадо се разсмя толкова силно, че тя трябваше да се отдръпне. Когато се върнаха към дансинга, където оркестърът изпълняваше „Лунна серенада“, те продължаваха да се смеят.

— Е, това ми е по-лесно — каза той, докато гледаха танцуващите.

— Един танц — каза Мартина. — После ще те пусна да си ходиш.

— Аз не бързам.

— Но може би аз ще бързам — намекна тя за опиянението, каквото не изпитваше, защото само бе допирала чашата до устните си и не беше пила почти нищо.

Те оставиха чашите си върху един стол. Тя го хвана за ръката и го поведе към дансинга. Обърна се към него и все още с обувките в ръка, обви ръце около раменете му и го погледна в очите. Сега и двамата не се усмихваха, а Делгадо я прегърна през кръста и затанцуваха.

Светлините над дансинга помръкнаха и носталгичната балада на Бени Гудман получи акомпанимента на лекото потропване с токчета, шума на роклите и шепота на танцуващата тълпа. Мартина допря буза към гърдите на Делгадо и топлия й дъх се издигна към врата му. Тя притисна гърдите си в неговите и се усмихна вътрешно. Почувства ерекцията му до корема си. Тялото му се стегна и той притеснено опита да се отдръпне, но тя бавно спусна ръка, плъзна я около кръста му и го притисна към себе си, докато чу тежкото му дишане.

— Къде трябва да се явиш? — прошепна тя.

— Никъде — отвърна той прегракнало. — В отпуска съм до понеделник.

— Значи няма да липсваш на никого, лейтенант Делгадо?

— Не. — Разбирайки, че бързо ще стигнат до квартирата, той добави: — Обаче аз съм отседнал в общежитието на военноморските сили в Бруклин. ОО.