Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— И не можеш да си спомниш нищо повече? Дори ако това ще помогне на Стивън да се оправи?
За първи път през цялата вечер момчето вдигна очи и устоя на вторачения й поглед.
— Не ментя.
— „Не лъжа“ — преведе тя на !Ксабу. — Не съм казала такова нещо, Еди. Но се надявам, че можеш да си спомниш още нещо. Моля те, опитай.
Той сви рамене, но сега, когато ясно виждаше очите му, Рени съзря нещо неуловимо в тях. Дали казваше истината? Изглеждаше уплашен, макар че отдавна беше престанал да се бои от самата нея.
— Добре, ако си спомниш нещо друго, обади ми се. Моля те, много е важно. — Тя стана от канапето. Еди се запъти към хола, отново навел глава. — И още нещо — добави Рени. — Какво става със Соки?
Еди се обърна и я погледна със широко отворени очи.
— Разболя се. При леля си е.
— Знам. И се е разболял заради онова, което се случи в мрежата, така ли?
Той поклати глава.
— Не знам. От тогава не е идвал на училище.
Рени се предаде.
— Върви.
Еди изскочи от стаята като пусната изпод водата коркова тапа. Рени се обърна към Муци, която лежеше на килима до дъщерите си.
— Имаш ли номера на лелята на Соки?
Муци се изправи с усилие и въздъхна тежко, сякаш я бяха накарали да изкачи неколкостотин килограма камъни на върха на планината Дракенсберг.
— Сигурно е тук някъде.
Рени погледна !Ксабу, за да сподели раздразнението си, но дребният мъж бе забил поглед в екрана, очарован независимо от волята си от опитите на единия лепкав мъж да хване, да убие и да изяде живо пиле. Механичните и неестествено усилени звуци на машината за смях изпълваха стаичката.
След последните часове за деня учениците се втурнаха по коридорите. Рени наблюдаваше калейдоскопичното движение на цветове през прозорците на кабинета си, докато размишляваше за човешките същества и потребността им от контакт.
Някъде към края на миналия век хората предричали, че обучението навсякъде ще се осъществява чрез видеоканали, или че учителите могат да бъдат напълно заместени от интерактивни машини за обучение и хипертекстови информационни банки. Естествено, хората бяха сбъркали в предвижданията си. Рени си припомни нещо, което й беше казал един от университетските й преподаватели: „Когато за първи път замразили храна преди сто години, професионалните гадатели обявили, че хората никога вече няма да готвят. Но вместо това трийсет години no-късно те вече отглеждали собствени подправки и пекли собствен хляб в заможните предградия из целия първи свят.“
По същата причина изглеждаше невероятно човешките същества някога да надраснат необходимостта си от личен контакт. Лекциите и семинарите на живо не бяха толкова голяма част от учебния процес, както навремето, когато книгите са били единствената форма на съхранение на информация, но онези, които твърдяха, че свързаните със загуба на време и средства човешки контакти ще изчезнат, очевидно бяха сгрешили. Една от бившите университетски приятелки на Рени се беше омъжила за полицай. Преди да прекъсне връзката си с тях, бяха вечеряли няколко пъти заедно и си спомняше съпругът й да казва почти същите неща за криминологията: независимо от това какви ли не апарати за установяване на истината съществували — анализатори на пулса, на мозъчните вълни, на гласовото напрежение или на електрохимичните промени в кожата, — полицаите винаги се чувствали най-сигурни, когато могат да погледнат заподозрения в очите и да го разпитват.
Така че, както изглежда, нуждата от реален контакт беше универсална. Колкото и много промени да бяха настъпили в околната среда — за повечето, от които виновник беше самият човек, — мозъкът му все още си беше почти същият орган, който нашите предци носели в черепите си из дефилето Олдувай преди милион години. Той приемаше информация и се опитваше да я осмисли. Не съществуваше никакво разграничение между „реално“ и „нереално“ — поне на най-основните, инстинктивни равнища на страха, желанието и самосъхранението.
Беше се замислила за всичко това заради приятеля на Стивън, Соки. Рано тази сутрин се бе свързала с майка му, но Патриша Мвете — която Рени не познаваше добре — остана непреклонна: Рени не биваше да ходи у тях.
Соки бе прекарал заболяване и тъкмо започвал да се оправя. Това щяло да го разстрои. След продължителна и донякъде разгорещена дискусия Патриша накрая се съгласи Рени да поговори със Соки по телефона, когато той се върне вкъщи от някаква неопределена „среща“ този следобед.
Първоначално размишленията на Рени бяха продиктувани от непълноценността на телефонния контакт, сравнен с една лична среща, но впоследствие, когато се замисли върху съществените въпроси, започна да осъзнава, че ако възнамеряваше да търси причината за заболяването на Стивън — особено, ако то произтичаше от мрежата, — щеше да й се наложи да отдели доста време, за да разграничи нереалност от реалност.