Градът на златната сянка

!Ксабу не я прегърна, нито я заутешава, че нещата ще се оправят, че всичко ще бъде наред. Вместо това седна до нея на гладката пластмасова седалка, взе ръцете й в своите и зачака бурята да отмине.

Но тя не отминаваше. Всеки път, когато й се струваше, че е отминала, че вече се е овладяла, нов пристъп на скръб я връхлиташе и тя отново се разплакваше. През замъглените си от сълзи очи видя още един автобус да стоварва пътниците си на тротоара. Някои от тях изгледаха високата, разплакана жена, успокоявана от дребен бушмен в старинен костюм. Мисълта колко ли странно изглеждат двамата с !Ксабу я развесели: след малко вече се смееше, въпреки че продължи да хълца с неотслабваща сила. Някаква частица от нея, която се носеше в центъра на водовъртежа, се запита дали някога ще спре или ще си остане да виси тук като блокирала програма, която превключва ту на веселба, ту на печал, докато най-после се стъмни и всички се приберат по домовете си.

Накрая спря — по-скоро от умора, отколкото от самоконтрол, забеляза с неудоволствие тя. !Ксабу пусна ръцете й. Все още не смееше да го погледне, затова бръкна в джоба на сакото си и откри парченце измачкана хартия, с което преди малко беше попила червилото си, опита се да подсуши лицето си и да си издуха носа. Когато срещна очите на приятеля си, в погледа й имаше нещо като предизвикателство, сякаш го подканваше да се възползва от слабостта й.

— По-малко мъчителна ли е тъгата ти сега?

Тя отново се извърна. Изглежда, за него си беше напълно в реда на нещата да се правиш на идиот пред медицинския комплекс в предградията на Дърбан. А може би беше прав. Чувството й за нелоялност беше отстъпило място на едва доловимо неудовлетворение.

— По-добре съм — каза тя. — Май си изпуснахме автобуса.

Ксабу сви рамене. Рени се наведе напред, взе ръката му и я стисна за миг.

— Благодаря ти за търпението. — Спокойните му кафяви очи я изнервиха. Той да не смяташе, че трябва да се гордее със себе си, затова че се е разциврила? — Нещо. Нещо в тази песен…

— Да? — наблюдаваше я внимателно той.

Без да знае защо, това я подразни. На какво ли прилича с подпухналите си клепачи и сополив нос. Погледна към ръцете си, отново на сигурно място в скута й.

— …където се казваше: „Имаше хора, някакви хора, които ми скъсаха нишката…“ Е, има хора — несъмнено.

!Ксабу примигна.

— Не разбирам.

— Стивън не е просто… болен. Вече съм сигурна. Всъщност от самото начало не вярвам, но не мога да си обясня причината. Някой — някакви хора — също както в песента — са му причинили това. Не знам кой или как, или защо, но го знам. — Смехът й беше неестествен. — Предполагам, че това казват всички луди. „Не мога да го обясня, но знам, че е така.“