Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
„О, да, Муци, и двете правим всичко, каквото можем.“
Еди се появи с мокра, прилепнала коса. Беше навлякъл твърде широка раирана пижама: крачолите, навити няколко пъти, все пак се влачеха по пода. Беше навел ниско глава, сякаш очакваше удар с камшик.
— Влизай, момче. Кажи „здравей“ на Ирене.
— Здрасти, Рени.
— Здрасти, Еди. Няма ли да седнеш? Искам да ми отговориш на няколко въпроса.
— От болницата вече му зададоха цял куп въпроси — подхвърли Муци през рамо почти с гордост. — Дойде някакъв мъж, измъкна храната от хладилника, водеше си бележки.
— Искам да го попитам за други неща. Еди, моля те да си помислиш много внимателно, преди да ми отговориш. Става ли?
Той погледна към майка си за посредничество, но тя вече се беше обърнала към видеостената. Еди седна на пода пред Рени и !Ксабу. Вдигна от протрития килим една от механичните играчки на малките си сестри и я заогъва с ръце.
Рени му обясни кой е !Ксабу, но Еди не прояви особен интерес. Спомни си как се беше чувствала в подобни ситуации на неговата възраст, когато всеки възрастен беше част от една безформена маса врагове, докато не докажеше обратното.
— Не те обвинявам в нищо, Еди. Просто се опитвам да разбера какво се е случило със Стивън.
Еди все така не вдигаше поглед.
— Той е болен — смънка момчето.
— Това го знам. Но искам да науча какво го е разболяло.
— Нищо не сме правили. Вече ти казах.
— Може би не онази нощ. Но знам, че ти, Стивън и Соки се мотаехте из мрежата, ходехте на места, където не трябваше да ходите. Знам го, Еди, нали помниш?
— Да — сви рамене той.
— Затова искам да ми разкажеш.
Еди така заогъва куклата в ръцете си, че Рени се притесни да не я счупи. Тия проклетии бяха скъпи — добре го знаеше, защото бе купила на Стивън толкова фигурки от — „Детективи в мрежата“, че не можеше да ги преброи. „Маскър“ беше особено лесен за повреждане с трошливата си, свръхекзотична пластмасова прическа, висока поне колкото половината на собствената му височина.
— Всички го правят — рече най-сетне той. — Казахме ти. Просто разходки и изненадки.
— Всички ли го правят? Влизат във Вътрешния периметър, така ли?
— Да.
— Ами онова място… „При господин Дж.“? И там ли всички ходят, а?
— Да. Е, не всички. Много от горните класове говорят за него.
Рени се отказа от опитите си да го накара да я погледне и се облегна на канапето.
— И много от тях сигурно лъжат. Какво си чувал за това място, което те накара да отидеш там?
— За какво става дума? — попита !Ксабу.
— Не особено приятно. В мрежата. Виртуален клуб, както мястото, където те заведох, е виртуално кафене. — Тя пак се обърна към Еди: — Какво казват големите за него?
— Че…, че там можеш да видиш нещо. Разни работи. — Той погледна към майка си и макар тя да не отделяше очи от двамата лепкави мъже, които се шибаха един друг с дълги блестящи пръти, млъкна.
Рени отново се наведе към него.
— Какви работи? По дяволите, Еди, трябва да разбера!
— Момчетата казват, че можеш… да усетиш нещата. Дори и да нямаш пипач.
— Пипач?
Нов лаф на хлапетата в мрежата. Непрекъснато ги измисляха.
— Нещо… нещо, с което можеш да докосваш, каквото има в мрежата.
— Осезатори! Сензорни рецептори?
— Да, нещо такова. Дори да ги нямаш, в „При господин Дж.“ има неща, които можеш да усетиш. А има и… не знам. Момчетата казват така… — млъкна отново той.
— Кажи ми какво казват!
На Еди очевидно не му беше приятно да разговаря с възрастен за потайните разкази на хлапетата в мрежата. Този път Рени се обърна за помощ към майка му, но Муци й беше предоставила отговорността и нямаше намерение да я поема отново.
Със следващите няколко въпроса не можа да изкопчи почти нищо ново. Отишли в клуба на лов за преживявания, за които се шушукало, и да „видят“ неща — Рени предположи, че става дума за някаква порнография или секс, или насилие, — но вместо това се изгубили и часове наред обикаляли „При господин Дж.“. Някои местенца били доста страшнички и замотани, други — направо яки, но Еди упорстваше, че не си спомня почти нищо от онова, което видели. Накрая някакви мъже, с които бил и един дебел гадняр — или сим, който изглеждал така, — ги изпратили надолу по стълбите в някакво специално помещение. Соки паднал в нещо като капан, а двамата успели да избягат и се обадили на Рени.