Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
На пътя му се изпречи голяма яма с тиня, а стената на хребета беше срината и не можеше да се покатери по нея. Движеше се бързо, като следваше линията на блатото, и се ослушваше за звуци на преследвачи. Нямаше. Тресавището беше спокойно и празно. Прилепи се отново до стената, прескочи няколко дупки и продължи. Вървеше уверено. Беше изморен, но не можеше да почива. Откри края от поредицата от дупки и отново тръгна към скалата. Вървя дълго, като се провираше между храсталаците и прескачаше ямите с тиня. Не можа да открие Хребета Тофър. Вече се движеше по-бързо, с нетърпение и се опитваше да превъзмогне страха, който го обземаше. Знаеше, че се е изгубил, но не искаше да го приеме. Продължаваше да търси и не му се щеше да повярва, че напълно е объркал посоката. Основата на Хребета беше ей там! Как можа така да се заблуди?
Най-накрая спря, без да може да продължи. Нямаше и смисъл, защото истината бе, че не знаеше къде отива. Щеше просто да продължи лутането си безкрайно, докато някой Върколак го открие. По-добре беше да остане и да се бие.
Това беше странно решение, дошло по-скоро от умората, отколкото от разума. Все пак каква надежда имаше, ако не се измъкне от тресавището. А как щеше да се измъкне, ако спреше да се движи? Но беше уморен и не му харесваше идеята да върви на сляпо. И продължи да мисли за онова дете, онзи Призрак — как се беше отделил от него, отблъснат от някаква магия, с която Пар не знаеше, че разполага. Все още не можеше да разбере каква бе тя, но ако можеше отново да я призове и да я използва, имаше шанс срещу Върколаците или каквото и да е друго, което блатото можеше да му изпрати.
Той се огледа и се придвижи до широко възвишение с тиня от двете му страни, назъбени скали от третата и само един път към него. Но също и един път навън, припомни си той, докато се изкачваше, но нали нямаше да ходи никъде? Откри плосък камък и седна с лице към мъглата и нощта. Това беше мястото му докато отново просветлее.
Минутите се нижеха. Нощта се спусна, мъглата стана по-гъста, но все още имаше светлина — някак странна, която като че ли идваше от растенията. Тя беше слаба и мътна, но даваше на Пар вярата, че може да вижда наоколо и да забележи, ако нещо се прокрадне към него.
Въпреки това не видя Призрака, докато не дойде почти върху него. Отново бе детето — високо, слабо, изгубено. Излезе сякаш от нищото и застана на няколко крачки от него, той се удиви от неочакваното й появяване.
— Махни се от мен! — предупреди той и бързо се изправи на крака. — Ако се опиташ да ме докоснеш…
Призракът потрепери в мъглата и изчезна.
Пар си взе дълбоко дъх. Все пак не е било Призрак, помисли той, а Върколак, и то не от най-смелите, след като успя да го отблъсне само със заплаха!
Искаше му се да се засмее. Беше близо до физическото и емоционално изтощение и знаеше, че скоро нямаше да има почивка. Нищо не беше, прогонил. Този Върколак просто бе дошъл да огледа. Играеха си с него както с всички жертви — приемаха познати форми и чакаха удобен момент, изтощение, страх или глупост, за да се развихрят. Помисли си отново за приказките, за неизбежността на срещата им и след това прогони тези мисли.
Някъде далече където седеше, нещо извика веднъж — бърз крясък на тревога. След това всичко отново утихна.
Той се загледа в мъглата. Откри, че мисли за обстоятелствата, които го бяха довели тук бягството му от Федерацията, сънищата, срещата със стареца и търсенето на Уокър Бо. Дълъг път бе изминал заради всичко това, а все още не беше стигнал до никъде. Усети се разочарован, че не е постигнал повече, че не е научил нещо полезно. Отново се сети за разговора си с Уокър. Той му бе казал, че магията на молитвените песни не е дар, въпреки настояването му и не си струва да открие за какво да я използва. Поклати глава. Е, може би нямаше. Може би просто се заблуждаваше.
Но нещо бе уплашило онзи Призрак. Нещо.
Само онова дете обаче, а не и другите, с които се беше срещал.
Какво бе по-различното?
Отново нещо се раздвижи в мъглата, една фигура се показа и тръгна към него. Това беше вторият Призрак, огромното същество, което бяха срещнали към края на Анар. То се приближаваше към него, като чудовищно ръмжеше. За миг забрави пред какво е изправен. Паникьоса се, спомни си, че магията на молитвената песен действа срещу този Призрак и е безпомощен. Започна да отстъпва, но после се съвзе от объркването, тръсна глава и изчисти мисълта си. Импулсивно запя молитвената песен, създаде същото видение като Призрака и се покри с него. Призракът се изправи срещу друг Призрак. Тогава Върколакът потрепера и се изгуби в мъглата.