Вещици в чужбина

— И при това са толкова много — додаде Баба.

— Странно наистина, за какво са им всичките тези стражи в един толкова чист и спокоен град — зачуди се Маграт.

— Може би тук се вършат толкова много добрини, че им трябват много хора да ги разпределят — допусна Леля Ог.

Вещиците обикаляха претъпканите улици.

— Хубави къщи имат — пак се обади Маграт. — Богата украса. Старовремска.

Баба Вихронрав, чието село беше старовремско, колкото си иска, и при това без да бъде буца метаморфна скала, се въздържа от коментар.

Ходилата на Леля Ог почнаха да се обаждат.

— Трябва да намерим къде да пренощуваме — рече тя. — Можем да потърсим момичето сутринта. Доста по-добра работа ще свършим след хубаво наспиване.

— И вана — добави Маграт. — С успокоителни билки.

— Добра идея. И аз бих минала през ваната — присъедини се Леля.

— Гледай ти колко бързо отлетя есента — кисело вметна Баба.

— Така ли? Ти кога за последно се къпа, Есме?

— Какво искаш да кажеш с това за последно?

— Видя ли? Така че няма какво да коментираш моето очистване.

— Ваните са нехигиенични — заяви Баба. — Знаеш, че никога не съм ги одобрявала. Да седиш в собствената си мръсотия, как ли не.

— А ти какво правиш тогава? — засегна се Маграт.

— Аз само се мия — каза Баба. — Част по част. Така де. Когато и колкото са достъпни.

Колкото и достъпни да бяха, а въпросът не бе осветлен с повече информация, те със сигурност бяха по-достъпни от квартирите в Генуа по време на Тлъстия Следобед.

Всичките механи и странноприемници бяха повече от претъпкани. Постепенно натискът на тълпата ги избута извън главната улица към по-обикновените градски квартали, но стаи така и не се намериха.

На Баба Вихронрав й дойде до гуша.

— Още в следващия хан, изпречил се пред очите ми — през зъби каза тя, — влизаме. Каква е онази къща там?

Леля се взря в табелата.

— Хотел… Ня… ма… мес… та — засрича тя, а после светна: — Хотел… Ням Аместа — повтори тя. — На чужд език това значи „Немият, ъ-ъ, Аместа“ — добави услужливо.

— Става — отсече Баба.

Тя отвори вратата със замах. Прегърбеният над бюрото червендалест мъж вдигна поглед. Заемаше отскоро тази длъжност и беше много нервен: последният титуляр изчезна, защото не бил достатъчно прегърбен и червендалест.

Баба не обичаше да си губи времето.

— Виждаш ли тази шапка? — фиксира го тя. — Виждаш ли тази метла?

Човекът я изгледа от шапката до метлата и обратно.

— Е? — отвърна той. — И значи какво?

— Значи, че искаме три стаи за тази нощ.

Баба самодоволно кимна на колежките си.

— И наденички — допълни Леля.

— И едно вегетарианско ястие — поръча Маграт.

Мъжът ги изгледа. Сетне отиде до вратата.

— Виждате ли тази врата? Виждате ли тази табела?

— Ние не си губим времето с табели — изтъкна Баба.

— Добре тогава — каза мъжът. — Предавам се. Какво ще рече тая островърха шапка плюс метлата?

— Ще рече, че съм вещица — натърти Баба.

— Ами-и? — проточи той. — Това да не е синоним на малоумна старица?