Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
Скъпи Джейсън и сие — написа Леля Ог, — знайш ли, че тука не са чували за вещици, толкова са изостанали тия чужденци. Един човек държа език на Есме и тя насмалко да си изпусне Нервите, тъй че аз и Маграт и моя милост я грабнахме и я изтикахме навън, понеже като внушиш на някой, че си го превърнал в нещо, все неприятности стават, нали си спомняш какво се случи оня път, дето после трябваше да идеш да копаеш езерце, в което да живее гусин Уилкинс…
Бяха успели да си намерят маса в една механа. Тълпата около тях представляваше смесица от всички биологични видове. Крясъци и дим запълваха празнините.
— Ще спреш ли с тези драсканици, Гита Ог! Хващат ме нервите — сопна се Баба.
— Тука трябва да си имат вещици — рече Маграт. — Навсякъде има вещици. И в чужбина трябва да има вещици. Вещиците са повсеместно явление.
— Като хлебарките — живна Леля Ог.
— Трябваше да ме оставите да му внуша, че е жаба — измърмори Баба.
— Не може така, Есме. Не бива да обикаляш и да внушаваш на хората разни неща само защото са ти казали нещо накриво и не знаят коя си. Иначе светът ще се задръсти от хора, които подскачат.
Въпреки многото заплахи Баба Вихронрав досега никого не беше превърнала в жаба. Според нея би могло да се направи нещо, технически погледнато, не толкова жестоко, но по-евтино и доста по-задоволително. Човек би могъл да накара ония да си мислят, че са жаби, като при това доставя безобидно забавление за минувачите.
— Все ми дожалява за господин Уилкинс. — Маграт меланхолично се вторачи в плота на масата. — Беше толкова жалка гледка, като се опитваше да лови мухи с езика си.
— Да не е казвал каквото каза — не трепна Баба.
— Онова, дето си била високомерна стара досадница ли? — невинно попита Леля.
— Не възразявам срещу критиката — заяви Баба. — Познаваш ме. Не съм от онези, дето не понасят критика. Никой не може да ме набеди, че съм от онези, дето не понасят критика…
— Така де, не и втори път — съгласи се Леля. — Освен ако не успее да го избълбука.
— Просто не мога да търпя неправди — намръщи се Баба. — И спри да се хилиш! Освен това не виждам за какво е цялата врява. Нали му мина след няколко дни.
— Госпожа Уилкинс разправя, че той излиза доста често да поплува — намеси се Маграт. — Придобил съвсем нови интереси, казва. Може би в този град си имат различен вид вещици — предположи безнадеждно. — Вероятно са облечени по различен начин.
— Има само един вид вещици — отсече Баба. — И това сме ние.
Тя огледа стаята и си помисли: „Разбира се, ако някой държи вещиците настрана, хората не биха могли да знаят за тях. Някой, който не иска други да му се бъркат в работата. Но ни позволи да влезем…“
— Е, хубаво поне, че сме на сушина — рече Леля. Един пияч от тълпата зад нея се извърна, изсмя се и разля малко бира по гърба й.
Тя промърмори нещо под носа си.
Маграт видя как мъжът навежда глава, за да си сръбне отново, и се опулва в чашата си. После я изпусна и си проби път навън, сграбчил с две ръце гърлото си.
— Какво му направи на питието? — попита тя.
— Не си достатъчно пораснала, за да ти кажа — отвърна Леля.
У дома, когато някоя вещица искаше самостоятелна маса… просто я получаваше. Видът на островърхата шапка беше достатъчен. Хората учтиво спазваха дистанция и от време на време пращаха безплатни напитки. Дори Маграт се ползваше с уважение — не точно защото внушаваше почит, а защото неуважението към една вещица беше неуважение към всички вещици и никой не искаше Баба Вихронрав да намине, за да им го обясни. Тук ги сбутваха, сякаш са обикновени хора. Единствено десницата на Леля, тежко положена върху рамото на Баба Вихронрав, делеше дузина развеселени пиячи от неестествен преход към земноводните. Дори и Лелините по принцип много издръжливи нерви почваха да се опъват. Тя винаги се бе гордяла, че е обикновена като калта по обувките, но има обикновено и обикновено. Това беше като оня принц Каксеказваше от детската приказка, дето обичал да се мотае из кралството си, облечен като човек от простолюдието. Винаги бе подозирала малкия извратеняк, че предварително дава на хората да разберат кой е всъщност, в случай че някой се опита да се държи много свойски.
Беше като да се окаляш. Да се окаляш, когато те очаква приятно топла вана, е забавление. Да се окаляш, когато единственото, което те очаква, е още кал, изобщо не е забавно. Леля стигна до заключение:
— Ей, защо не си вземем по нещо за пиене? На всички ще ни дойде добре.
— О, не — отказа Баба. — Последния път ме подведе с билковото питие. Сигурна съм, че в него имаше алкохол. Определено почувствах леко замайване след шестата чаша. Повече никаква чуждестранна помия.