Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

— На солена скумрийка стана, не ти ли мина вече?

Само така им минаваше. После тези ампули бяха спрени от производство, не знам защо. Лекарите, вярно, казваха, че не е добре да осоляваме така болните, защото като неизбежен резултат идваше жестока жажда и оттам — много килограми на следващата диализа. За да ги свалим, надувахме филтрацията (това значи увеличавахме стойността на един параметър на апарата, от който зависи колко килограма, тоест литри, ще свали болният по време на диализата). В резултат следващия път болният пак получаваше крампи — те се дължат най-вече на бързо сваляне на много килограми. И кръгът се затваряше. Виждала съм болен да достига 16 кг над нормата си, малко преди да почине. Но като спряха ампулите от производство, нямаше с какво да овладяваме болките от крампи. Масажирали сме им краката, удряли сме ги с юмруци по схванатите мускули и накрая сме ги изключвали по-рано — чак като стъпеха на земята им поотминаваше.

Най-много време отиваше около един-единствен болен, ако беше нов, тоест започнал диализа отскоро и нямаше още фистула, та използвахме катетър за провеждане на диализата му (и отдавнашни болни минаваха на катетър, като им спреше фистулата, докато им направеха нова). Ако този катетър се запушеше или „хълцаше“ — хълцането означава слаб дебит на кръвта, постъпваща в апарата; представете си мощна прахосмукачка, захапала килим, как го вдига и не можете да я отлепите, така и катетърът залепваше за стената на съда и кръв към апарата не идваше или беше недостатъчно. А залепваха и иглите на по-старите болни. Щом някой съд започне да хълца, апаратът се разпищяваше. Отивахме, обикновено две заедно, и започвахме да въртим катетъра или иглата, за да се освободи. Тъкмо се освободи, обаче, и отново залепне. Едната сестра се занимава с проблема откъм страната болния, другата натиска копчетата на апарата да не пищи.

Всичко — от венозното апликиране на лекарства за кръвно, през оправяне на хълцащи съдове, до намаляване или увеличаване на филтрацията при крампи или просто по желание на болните, предчувстващи поява на крампи — правехме ние, сестрите, защото — по някакво неписано правило — в залите не стояха нито лекар, нито техник, нито санитарка. Но сестра — задължително, а в голямата зала — поне три сестри. По принцип, вярно, един лекар не можеше да стои едновременно и в четирите зали — толкова зали имахме, когато напусках. И техникът е един, и санитарката често беше сама. А ние бяхме много, според думите на шефа, макар че никога не ни показа нормативни наредби, регулиращи съотношението сестра-болни в хемодиализа. Питали сме го на събрания, сочили сме примера с курортния център като най-показателен, но той с досада махваше с ръка — не му беше интересно. Имаше и друго нещо. Именно защото имахме четири зали, от които една с 13 поста, две с по три и една с два (специалната „жълта зала“ при входа на отделението, заделена за заразени с хепатит В) може би бройката някак си излизаше, че е достатъчна. Събираме — три сестри на 13 болни плюс една на трима и още една на трима и още една на двама. Получава се шест сестри на 21 болни, тоест средно по една сестра на три болни и половина. Не е зле. Още по-добре става, когато в едната от малките зали има само един болен, спешна диализа, примерно или нещо извънредно. А се е случвало и в жълта зала да има само един болен. Тогава сметката става съвсем точна — шест сестри на осемнадесет болни, тоест по трима болни на сестра. На някой може и това да му се стори много. На такъв бих препоръчала да поработи поне месец като сестра в хемодиализа.