Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Тя започна да се смее. Така се смееше, че цялото й тяло се тресеше. Но този смях беше пресилен. Явно беше, че нещо й тежи.
— Смей се, смей се — извика майката на Бояновски, — смей се, но ще дойде време и да плачеш. Все един ден ще застанеш пред вечния съдия. Зная, че не мога да разчитам на твоето великодушие. Ти ще ме държиш и в бъдеще в зимника, докато тялото ми изгние. Тогава ще ми изкопаеш гроб, навярно в зимника, където толкова много страдах. Когато затрупваш тялото ми със земя и камъни, ще въздъхваш все по-леко, защото единствената уста, която може да изкрещи страшното обвинение против тебе, ще млъкне завинаги. Но това ще бъде второто ти убийство. Ще убиеш майката, както и сина, който може би отдавна вече е умрял в Сибир.
— Добре тогава — кресна Феодора. — Щом ми казваш това, и аз ще ти призная нещо: да, аз изпратих сина ти в Сибир, защото исках да прекратя неприятните брачни връзки, които ми дотегнаха. А теб ще те държа в зимника, докато наистина полудееш. Ти и синът ти искахте да ми заповядвате. Вие искахте да направите от мене къщовница, която да тича из къщи с ключовете. Но горчиво се измамихте. Искахте да ми отнемете свободата. Аз копнеех за нея, исках да бъда свободна като птица във въздуха, свободна, за да се наслаждавам на всички природни прелести. Но за да се издигне човек, трябва да мине през трупове. Този е пътят към славата.
Старицата наблюдаваше тази жена-демон.
— Не зная дали да те съжалявам, или да те проклинам. Ти наистина мислиш, че по този начин ще постигнеш щастие и благополучие: че пътят към спокойствието и тишината минава само през кървавите трупове. Клета безумнице! Ще дойде ден, когато ще разбереш заблуждението си, ще паднеш на колене и ще се разкаеш за злочинствата си, но тогава ще бъде късно и ти ще бъдеш жертва на суетата си.
— Не! — извика повелително вдовицата. — Твоето пророчество не ми влияе, защото добре зная от чии уста излиза. Не ме жали, не ме проклинай.
Тихото почукване на вратата беше знак, че Леония иска да влезе.
— Нито дума повече; върни се в твоя зимник и да не си посмяла да излизаш друг път, защото ще намеря средства да ти попреча завинаги.
— Аз отивам в тъмницата си — каза майката на Бояновски. — Зная, че отивам в моя гроб, но няма да те дразня повече, защото виждам, че ти нямаш нито сърце, нито душа; ти си демон в женски образ.
След този отговор тя спусна черния воал върху лицето си и съпроводена от Феодора и Леония, излезе от стаята.
Трите жени сърдито се спуснаха по стълбите. Долу Леония отвори едната желязна врата и пред очите им се показа мрачният тесен зимник, в който печално влезе старата жена.
— Отсега аз сама ще нося ключа — каза Феодора. — Дашков нека го търси от мене, когато иска да й занесе храна. — След това се обърна към Леония и попита: — Какво стана с барона? Отиде ли си или още чака?
— Той иска още нещо да говори на госпожата.
— Тогава да не го карам повече да ме чака — каза Феодора и се изкачи по стълбите, сигурна, че ще завари в будоара си Хуго, та да измъкне тайната, която създаваше толкова грижи на полицията.
Да се върнем на мястото, където Феодора остави Хуго фон Пал. Той за няколко минути остана сам, а скоро след това Леония влезе в стаята.
— Нито думица повече за това, което говорихте с госпожа Бояновска преди малко. Ако ви е скъп животът, не казвайте нито думица.
Баронът учудено гледаше момичето, което стоеше пред него със скръстени ръце.
— Да не би това да е някакво предупреждение, драга ми Леония? — попита я той с тих глас. — Ако желаеш да ме предупредиш да не говоря с госпожата, значи ти си ни подслушвала и трябва да си чула всичко.
— Не мислете нищо лошо за мене — молеше го слугинята. — Бог ми е свидетел, че не съм подслушвала от любопитство, а защото вие, о, Боже мой, не мога да го кажа…
Хуго хвана ръката й.
— Доверете ми се, Леония, кажете ми всичко, което сърцето ви чувствува, което знаете.
Вместо отговор тя започна да плаче.
— Вие плачете, Леония — извика Хуго, обзет от съжаление към момичето. — Как да си обясня тези сълзи?
Леония не можеше да се сдържа повече, обля се в сълзи и падна в ръцете на младия барон.
— Ти ме обичаш — каза той. — Не, този поглед, пълен с нежност и преданост, не може да ме излъже; ти ме любиш, момиче, а аз минавах всеки ден покрай тебе, без да се досещам. Клетото ми дете, колко ли си плакала, защото няма нищо по-тежко от несподелената любов.
— Вие ще ми се подигравате — хълцаше Леония. — Вие няма да ме удостоите и с поглед, когато минавате покрай мене. Смее ли една слугиня като мене да ви погледне?