Пробуждането на демона

Елбраян усети, че му прилошава, струваше му се, че целият свят се върти около него и той рухна на земята, стенейки от болка.

— Тунтун! — възнегодува Джуравиел, ала гласът му сякаш долиташе от много, много далеч.

— Бие се като човек! — възмутено отвърна Тунтун.

— Той е човек! — напомни й Джуравиел.

— Значи още една причина да го изритам с всичка сила — не му остана длъжна девойката.

Смехът, последвал думите й, нарани Елбраян не по-малко, отколкото ритника в слабините. Остана да лежи на земята, свит на кълбо и затворил очи, дълго след като наоколо се възцари тишина.

Най-сетне надигна глава и видя Джуравиел да стои на няколко крачки от него. Елфът му подаде ръка, но той тръсна глава и се изправи сам, макар и с усилие.

— Извлечи си поука от случилото се, приятелю — меко каза Джуравиел. — Дори в най-острите думи често се крие зрънце истина.

— Върви да целунеш някое червено кепе! — изръмжа Елбраян, използвайки една ругатня, която неведнъж бе чувал от по-възрастните хора в селото.

Всъщност тя водеше началото си от прякора на злите паури, ала младежът, който едва ли някога беше слушал за тях, не знаеше това и така същинският смисъл на обидата му се губеше.

Джуравиел обаче отлично я разбра — през дългите векове, които бе прекарал на този свят, неведнъж се бе изправял в битка срещу свирепите джуджета, едни от най-омразните врагове на елфите. Все пак, момчето току-що беше претърпяло тежко унижение пред очите на всички и той благородно реши да отмине оскърблението с мълчание.

Залитайки, Елбраян се отправи към храната и упорито се зае да спаси каквото може от разпиляната трапеза. Щом свърши, нарами последната кошница на гръб и пое към нощвите.

Джуравиел го последва безмълвно. Искаше му се Елбраян добре да запомни днешния урок, колкото и болезнен да беше той, ала не бе сигурен, че младежът е в състояние да научи каквото и да било в момент като този.

Елбраян вървеше с кошницата на гръб, съпровождан от подигравателния смях на скритите из храстите елфи. Той обаче не им обръщаше внимание, дори не ги чуваше, прекалено погълнат от самосъжаление и безсилен гняв. Чувстваше се сам и изоставен и си мислеше, че хиляди пъти би предпочел злите елфи да не го бяха спасявали от фоморийския великан.

Щом стигна до нощвите, остави кошницата на земята и се залови за работа — взе един от добре напоените камъни и го стисна с все сила, докато в многобройните му пори не остана и капчица от ценната течност. Когато се увери, че камъкът е напълно изцеден, той го хвърли недалеч до нощвите и взе следващия. Не след дълго, още преди да бе свършил първата кошница, усети как ръцете и раменете му започват да изтръпват от усилието.

Джуравиел загреба малко от течността в коритото и я поднесе към лицето си преценявайки първо цвета, а после и деликатния й аромат. От смесването на блатна вода и сока от млечните камъни, както елфите ги наричаха, се получаваше една от най-уханните напитки в цяла Корона. Именно от тази течност елфите приготвяха прословутото си вино, Куестел ни’туел, както го наричаха те, по-известно като богъл1. Разбира се, повечето от човеците не улавяха намека за блато и смятаха, че името идва единствено от ефекта, който дори само няколко глътки от силната течност оказваше върху онзи, който я пиеше. Не че мнозина от тях някога бяха опитвали елфическия еликсир — Туел’алфарите не търгуваха с него свободно. Връзките на елфите с останалата част от света бяха малко и внимателно подбрани, но все пак достатъчно, за да им дадат възможност да се сдобият с онези изработени от хората вещи, които предизвикваха интерес у тях — най-често предмети на изкуството, както и произведенията на малцината менестрели, чиито песни им доставяха наслада.