20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— С госпожица дьо Ла Валиер ли? — живо попита Атос.
— Какво? — запитаха няколко гласа.
— Тя се разхождаше с бавачката си Марселин в заграденото място, където дърварите дялат греди; аз я видях, когато минавах на кон през там, и се спрях. Тя ме видя също, поиска да скочи от гредата, на която стоеше, но бедничката стъпи накриво и не можа да стане. Мисля, че си е навехнала глезена.
— О, боже мой! — извика Атос. — А на госпожа дьо Сен Реми, майка й, съобщиха ли за това?
— Не, господине, госпожа дьо Сен Реми е в Блоа, у херцогиня д’Орлеан. Страхувах се, че не й е дадена първа помощ както трябва, и побързах да дойда, за да ви поискам съвет.
— Изпратете бързо в Блоа, Раул! Или по-добре качете се на коня си и лично идете там.
Раул се поклони.
— Но де е Луис? — продължи графът.
— Доведох я тук и я оставих у жената на Шарло, която й сложи крака временно в ледена вода.
След това обяснение, което даде повод за ставане, гостите на Атос се сбогуваха; само старият херцог дьо Барбе, който действуваше като свой въз основа на двадесетгодишната дружба с дома Ла Валиер, отиде да види малката Луис, която плачеше, но като видя Раул, изтри хубавите си очички и веднага се усмихна.
Херцогът предложи да закара малката Луиза в Блоа с каретата си.
— Имате право, господине — каза Атос, — така тя ще бъде по-скоро при майка си; а пък вие, Раул, сигурен съм, че сте действували безразсъдно и че това е станало по ваша вина.
— О, не, не, господине, кълна ви се! — извика младото Момиче, докато младежът побледня при мисълта, че е може би виновен за това нещастие …
— О, господине, уверявам ви… — промърмори Раул.
— Вие ще отидете все пак в Блоа — меко продължи графът — и ще поднесете своите и моите извинения на госпожа дьо Сен Реми, а после ще се завърнете.
Руменината се появи отново върху страните на младежа; той погледна графа, сякаш му искаше съвет, след това взе във вече силните си ръце малкото Момиче, разплаканата и усмихващата се глава на което почиваше на рамото му, и го постави лекичко в каретата; после скочи на коня си с изяществото и лекотата на опитен ездач, поклони се на Атос и д’Артанян и се отдалечи бързо, като препускаше наред с каретата и не откъсваше очи от прозорчетата й.
XVI. ЗАМЪКЪТ БРАЖЕЛОН
Д’Артанян гледаше цялата тая сцена със слисани очи и почти с отворена уста: действителността отговаряше тъй малко на очакванията му, че той не можеше да дойде на себе си от учудване.
Атос го улови подръка и го заведе в градината.
— Докато приготвят вечерята ни — каза той усмихнато, — вие не ще имате нищо против, нали, приятелю, да ви разясня малко цялата тая тайна, която ви кара да се замисляте?
— Наистина,; господин графе — отговори д’Артанян, който чувствуваше, че постепенно Атос взема като по-преди надмощие над него с аристократичностга си.
Атос го погледна с кротката си усмивка.
— Най-напред, мили д’Артанян — каза той, — тук нЯма никакъв господин граф. Аз ви нарекох кавалер не защото беше само да ви представя на гостите си, за да знаят кой сте; но за вас, д’Артанян, надявам се, съм все още Атос ваш другар, ваш приятел. Или вие предпочитате церемониите, защото не ме обичате както по-преди?
— О, да ме пази бог! — извика гасконецът с един от тия чистосърдечни пориви на младостта, които се срещат тъй рядко в зрялата възраст.
— Тогава да се върнем на старите си навици и най-напред да бъдем откровени. Тук всичко ви учудва, нали?
— Извънредно много.
— Но най-много ви учудвам аз — каза Атос усмихнато. — Признайте си.
— Признавам си.
— Аз съм още млад, нали, въпреки моите четиридесет и девет години все още могат да ме познаят?
— Напротив — отговори д’Артанян, готов да се възползува докрай от откровеността, предложена от Атос, — вие сте просто неузнаваем.
— А, разбирам — каза Атос, като се изчерви леко. — Всичко си има край, д’Артанян, и безумието, като всичко друго.
— При това и благосъстоянието ви се е променило, струва ми се. Вие живеете чудесно; тая къща е ваша, предполагам.
— Да. Това е същото малко имение, което, както ви казах, приятелю мой, ми се падна в наследство, когато напуснах службата.
— Вие имате парк, коне, кучета за лов. Атос се усмихна.
— Паркът е двадесет арпана, приятелю мили — каза той; — двадесет арпана, в които влизат зеленчуковите градини и служебните помещения. Конете ми са два на брой; разбира се, не смятам коня с отрязана опашка на слугата ми. Кучетата ми за лов се свеждат до четири копоя, два зайчара и един пойнтер. А и тоя разкошен кучкарник — прибави Атос усмихнато — не е за мене.