Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Казах. Удари ме.
— Аха. Съборил ви, казахте.
— Да.
— Навсякъде около вас имаше пламъци и дим. Адска жега.
— Да. Сега аз…
— Но съдът не повярва.
— Не. Сега аз наистина трябва да тръгвам. — Кити пристъпи встрани от протегнатия бастун и бързо прекоси последните няколко метра надолу към „Крайбрежна“. Но за нейна изненада и гняв старецът вървеше с нея, като постоянно тикаше бастуна си под такъв ъгъл към нея, че се преплиташе с краката й и или я спъваше, или я принуждаваше да крачи високо, за да го избягва. Накрая не можа да го понесе повече; сграбчвайки края на бастуна, тя дръпна силно, изкарвайки джентълмена от равновесие и така той рухна върху речната дига. После тръгна с пъргава стъпка, но отново чу трескавото почукване след себе си.
Тя се извъртя.
— Вижте сега…
Беше съвсем близо зад нея, пребледнял, задъхан.
— Госпожице Джоунс, моля ви. Разбирам гнева ви. Наистина. Но аз съм на ваша страна. Ами ако кажа… Ами ако кажа, че бих могъл да платя глобата? Която съдът наложи? Всичките шестстотин лири. Това ще помогне ли?
Тя го изгледа.
— Аха. Това ви интересува. Ще сполуча.
Кити почувства, че сърцето й бие диво, объркано и гневно.
— За какво говорите? Опитвате се да ме накиснете. Да ме арестуват за конспирация или… или нещо…
Той се усмихна; кожата му се опъна силно по черепа.
— Госпожице Джоунс, изобщо не е това идеята. Не ви вкарвам в никакъв капан. Слушайте. Името ми е Пенифедър. Ето визитката ми. — Той бръкна в джоба на сакото си и с изискан жест подаде на Кити една визитка. Бе украсена с две кръстосани четки над думите Т. Е. ПЕНИФЕДЪР, МАТЕРИАЛИ ЗА ХУДОЖНИЦИ. В ъгъла имаше телефонен номер. Кити я взе неуверено.
— Добре. Сега си тръгвам. Оставям ви да се разходите. Денят е хубав за целта. Слънцето ще се покаже. Звъннете ми, ако се интересувате. До една седмица.
За пръв път Кити се опита да бъде учтива, без да е съвсем наясно защо.
— Но, господин Пенифедър — каза тя. — Защо ще ми помагате? В това няма смисъл.
— Не, но ще има. Аах! Какво…? — Викът му бе предизвикан от двама млади мъже — очевидно магьосници, ако се съдеше по скъпите им дрехи, — които, крачейки надолу по улицата, смеейки се високо и тъпчейки се с леща в кутии, взета от персийското кафене, бяха налетели на него и почти го бяха съборили в канавката. Те продължиха весело, без да погледнат назад. Кити се протегна да задържи възрастния човек, но се отдръпна при вида на гнева в очите му. Той се изправи бавно, облягайки се тежко на бастуна и мърморейки под носа си.
— Простете ми — рече той. — А онези — мислят си, че притежават това място. Както… както вероятно е. Засега. — Той погледна по продължението на „Крайбрежна“; в синята далечина хората отиваха по работата си, пазаруваха от будките или вървяха по лабиринта от улички. Четири вързани шлепа с въглища се носеха надолу по течението на реката, лодкарите се бяха облегнали и пушеха на перилата. Мъжът оголи зъби.
— Много малко от тези глупаци знаят какво лети във въздуха над тях — рече той, — или пък предполагат какво подскача след тях по улицата. А ако предполагат, не смеят да го предизвикат. Позволяват на магьосниците да се перчат сред тях; позволяват им да строят палатите си върху пречупените гърбове на хората; позволяват им да потъпкват всички понятия за правосъдие в калта. Но ти и аз — ние сме виждали какво правят магьосниците. И с какво го правят. Може би ние не сме толкова безучастни, колкото нашите събратя, а?
Той приглади сакото си и изведнъж се ухили.
— Трябва да помислиш сама. Няма да кажа нищо повече. Само това: аз вярвам на историята ти. На цялата, естествено, но най-вече на частта за черния акробат. Кой, все пак, би бил толкова глупав да повдигне въпроса, ако нямаше наранявания? Ах, точно това е толкова странно. Ще очаквам обаждането ви, госпожице Джоунс.
С това възрастният човек се завъртя на пети и пъргаво закрачи обратно нагоре по страничната уличка, бастунът му продължаваше да потропва по паважа, пренебрегвайки настойчивите подканяния от един билкар застанал на входа на магазина си. Кити го гледа, докато не зави по „Странд“ и не изчезна от погледа й.
Чакайки в тъмнината на избата, Кити се носеше сред събитията от толкова отдавна. Колко далечно изглеждаше всичко; колко наивна беше да стои в съдебната зала и да иска правосъдие. Тя се изчерви ядосано: дори сега споменът бе болезнен. Справедливост от магьосниците? Само идеята за това беше смешна. Явно, директните действия бяха единствената възможна алтернатива. Поне сега правеха нещо, показваха неподчинението си.