През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Знаете ли кой освен вас е затворен?
— Не — отговори той. — Намирах се в тъмна дупка, в която проникваше малко светлина, и аз нито можех да чуя нещо, нито да видя.
И със сина му се беше случило същото.
— Чаушът, който ви охраняваше, зъл човек ли е?
— Той никога не говореше с нас. Единственият човешки глас, който чувахме, беше на старата жена, която ни носеше яденето.
— Кои пътища водят за Гумри?
— Трябва да се спуснеш първо в долината на Беруари, и то по пътека, която е толкова стръмна, че не може да се язди по нея, а конете трябва да се водят за юздите. Долината е обрасла гъсто с дъбове ив нея има села, обитавани от кюрди или от несториански халдейци. Ще минеш и през неплодородна равнина, която наричаме невдач. Там се намира кюрдското село Манглана. После ще се добереш до Вайлер Хаюс, където живеят само няколко бедни семейства. Трябва да пресечеш много реки, те всички се вливат в Саб, и накрая ще видиш Гумри още отдалеч. Той е построен върху висока скала, която се издига самотно в равнината.
След тези и още някои други необходими указания поканих беруарите да се нахранят. Двамата освободени затворници се нахвърлиха с такъв апетит върху яденето, че разбрах колко загрижена е била Мерсинах за телесното благополучие на своите питомци. Халеф донесе и кафе, чиято липса кюрдите най-болезнено бяха почувствали, както й тютюн, който после изпушиха.
Най-сетне кюрдите си тръгнаха тъкмо когато пристигна Селим ага, за да ми предаде, че мютеселимът е готов да ме приеме отново. Те сърдечно се сбогуваха и още веднъж настойчиво ме поканиха да отида в Гумри. Дохуб взе пакета на старейшината и бях уверен, че съм спечелил приятели, на които в случай на нужда ще мога да разчитам.
Отначало посетих пациентката си и с радост бях посрещнат още в преддверието от родителите й.
— Как е дъщеря ви? — попитах.
— О, вече е много по-добре, господарю. — отговори мъжът. — Мъдростта ти е по-голяма от благодарността ни, защото Шакара може отново да говори смислено и ни каза, че наистина е яла от смъртоносните череши. И добрината ти е още по-голяма, отколкото предполагахме, защото разбрахме, че не си лекар, който отива при болните, за да вземе пари, а велик ефенди, любимец на падишаха и мютесарифа от Мосул.
— Кой го казва?
— Целият град знае. Селим ага те хвали навред, мютеселимът те е посрещнал с почести и по твоя заповед е освободил дори затворници. Предава се от уста на уста и така научихме и ние.
— Син ли си на този град? Всъщност струва ми се, че си кюрд!
— Вярно си познал, ефенди. Аз съм кюрд от Лисан и съм се преселил за кратко в Амадие, защото у дома не се чувствам в безопасност.
— Не се чувстваш в безопасност? Защо?
— Лисан принадлежи към областта Тиари и в по-голямата си част е обитаван от несториански християни. Тези хора трябваше да изтърпят неописуем гнет и отскоро между тях има брожение, което набира сили и може да се изроди в отмъщение. Тъй като съм мохамеданин, се добрах до сигурно място, за да се занимавам на спокойствие с делата си, докато отмине опасността.
— С какво се занимаваш?
— Купувам шикалки и ги откарвам до Тигър, откъдето ги препращат другаде.
— Ти си мюсюлманин, а старицата, която видях при теб, е християнка. Как е станало това?
— Ефенди, това е история, която много опечалява мен и жена ми. Нашият прадядо беше прочут мелик и възприе учението на Христос, на разпнатия на кръста. Жена му, прабабата, която ти видя, стори същото. Но синът му беше верен последовател на Пророка, макар баща му да беше един от най-богатите князе на страната. Децата му останаха бедни и когато се ожених за внучката му, тя почти нямаше дрехи. Но ние се обичахме, Аллах ни благослови и забогатяхме.
— А прабабата?
— Не бяхме я виждали, докато сама не ни потърси в Лисан. Старицата беше на около сто години, мислеше, че ще умре скоро, и искаше да види своите внуци. Оттогава тя ни посещава два пъти в годината. Но не знаем откъде идва и къде отива.
— Не сте ли питали старата жена?
— Само веднъж, но тя не ни отговори и замина, без да се сбогува. Оттогава никога не сме говорили по този въпрос. Сега тя е при болната. Искаш ли да видиш Шакара?
— Да, ела!
Намерих пациентката значително по-добре. Руменината й
[#1 Принц, княз. — Бел. нем. изд.]
беше изчезнала, пулсът й слаб, но спокоен и макар и с усилие, тя се опитваше отново да говори нормално. Зеницата й се беше стеснила, но все още преглъщаше със затруднение. Тя ме изгледа любопитно и ми подаде ръка, за да ми благодари.