Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
И Жана бе на същото мнение.
Декември се изнизваше бавно, мрачен месец, сякаш тъмно петно в края на годината. Живееха усамотено като миналата година. Но Жана никак не скучаеше, постоянно се занимаваше с Пол, а Жюлиен го поглеждаше косо, с неспокоен и недоволен поглед.
Често, когато майката го държеше в ръцете си и го милваше в изблици на обич, присъщи на жените спрямо децата им, тя го подаваше на баща му и казваше:
— Че целуни го де! Човек би казал, че не го обичаш.
Жюлиен докосваше погнусен с крайчеца на устните си гладкото челце на бебето и се извиваше като дъга, за да не срещне малките постоянно шаващи, сгърчени ръчички. После си отиваше бързо, като че гонен от отвращение.
Кметът, докторът и свещеникът идваха от време на време на вечеря; идваха сегиз-тогиз и дьо Фурвил, с които те все повече се сближаваха.
Графът явно обожаваше Пол. През цялото време на посещенията им го държеше на коленете си, а понякога дори цели следобеди. Държеше го грижливо в грамадните си ръце, гъделичкаше нослето му с края на дългите си мустаци, целуваше го страстно, както целуват майките. Постоянно страдаше, че бракът му е бездетен.
Март се случи сух, ясен и почти мек. Графиня Жилберт заговори отново за разходки на кон четиримата заедно. Малко уморена от дългите вечери и дългите нощи, от безкрайните дни, неизменни и еднообразни, Жана се съгласи, щастлива от тези проекти. Цяла седмица тя се забавляваше с шиенето на амазонката си.
И те започнаха разходките си. Вървяха винаги двама по двама, графинята и Жюлиен напред, а графът и Жана на стотина крачки зад тях. Жана и графът разговаряха спокойно, като приятели — те се бяха сприятелили чрез допира на прямите си души и чисти сърца. А другите двама говореха, често тихо, избухваха от време на време в буен смях, поглеждаха се внезапно, сякаш очите им имаха да си казват неща, които устните не произнасяха. Препускаха внезапно в галоп, тласкани от желанието да избягат, да отидат далеч, много далеч.
След известно време Жилберт като че стана раздразнителна. Оживеният й говор, носен от вятъра, достигаше понякога до двамата изостанали ездачи. Тогава графът се усмихваше и казваше на Жана:
— Жена ми не винаги става в добро настроение.
Една вечер на връщане графинята почна да дразни кобилата си, пришпорваше я, после я задържаше с рязко дръпване на юздата; чуха, че Жюлиен й повтори няколко пъти:
— Внимавайте, внимавайте де! Ще ви отнесе!
— Толкова по-зле! Не е ваша работа — отвърна тя с тъй звънлив и остър глас, че думите й отекнаха ясно в полето и сякаш увиснаха във въздуха.
Животното се изправяше на задните си крака, тъпчеше на място, обливаше се в пяна. Внезапно графът извика разтревожен със силния си, гръден глас:
— Внимавай, Жилберт!
А тя като че нарочно, в пристъп на необуздана женска възбуда, грубо шибна с камшика си животното между двете уши, то се изправи разярено, вдигна предните си крака, стъпи на земята и с луд скок се понесе с все сила през равнината.
Прекоси най-напред една ливада, после се спусна през разораните ниви, ровеше влажната, плодородна почва и летеше така бързо, че почти не можеха да се различат нито конят, нито ездачката.
Жюлиен остана слисан на мястото си, като викаше отчаяно:
— Госпожо! Госпожо!
Но графът изръмжа, приведе се над шията на тежкия си кон и с един тласък на цялото си тяло го подкара напред. Пусна го в галоп, подканяше го, увличаше го, влудяваше го с глас, движения и шпори, като че огромният ездач носеше между бедрата си тежкото животно и го повдигаше нагоре, сякаш искаше да литне. Носеха се невъобразимо бързо, устремени право напред. Жана виждаше в далечината двата силуета — на жената и на мъжа — да се отдалечават, отдалечават, после да се смаляват, заличават и изчезват, като две гонещи се птици, които се загубват и стопяват на хоризонта.
Жюлиен се приближи в тръс, като шепнеше ядосано:
— Мисля, че тя не е на себе си днеска.
Те тръгнаха след приятелите си, изчезнали вече зад една гънка на равнината.
След четвърт час ги видяха да се връщат. Скоро се срещнаха.
Графът, зачервен, потен, засмян, доволен и тържествуващ, държеше с крепката си ръка тръпнещия кон на жена си. Тя беше бледа, с измъчено и сгърчено лице. Придържаше се с една ръка за рамото на мъжа си, като че щеше да припадне.
Този ден Жана разбра, че графът обича лудо жена си.
През следващия месец графинята изглеждаше весела както никога досега. Идваше по-често в „Тополите“, смееше се непрекъснато, прегръщаше Жана в изблик на обич. Сякаш над живота й се бе спуснало тайнствено очарование. Мъжът й, напълно щастлив и той, не я изпускаше из очи, само гледаше как да докосне ръката или роклята й с удвоена страст.