Призракът на Рембранд
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Призракът на Рембранд». Краткое содержание книги:
Фин сведе поглед към водата. Изглеждаше бистра и незамърсена, четири-пет метра дълбока и с пясъчно дъно. Повърхността й беше забележително лишена от домашни отпадъци — никъде не видя пластмасова бутилка или друг боклук. Местните очевидно се гордееха с квартала си и се грижеха за него. Вързаните пред домовете лодки бяха стари гребни съдове с малки извънбордови двигатели, но до една бяха прясно боядисани с ярки цветове и всяка си имаше име, изписано грижливо на носа.
Когато Фин и спътниците й наближиха, децата прекъснаха играта си, скупчиха се и ги зяпнаха мълчаливо, с ококорени и любопитни очи. Нямаше викове, нито просия, само мълчаливо и внимателно претегляне — приятел или враг.
— Ди мана Остерман туан? — попита Хансън.
Едно от хлапетата, най-високото, с окъсани червени шорти, посочи тържествено към голяма колиба с яркосин ламаринен покрив и прозоречно сандъче, преливащо от цъфнали рододендрони.
— Туан Остерман кедай — каза сериозно момчето.
— Това е магазинът на Остерман — обясни Хансън.
— Терима касих — произнесе внимателно Фин, вкарвайки в употреба малкото малайски, който беше научила от Базуки, стюарда. Означаваше „благодаря“.
— Сама-сама! — отвърна момчето, изненадано и доволно.
— Да му дам ли малко пари? — попита Били.
— Защо? — учуди се Хансън. — Детето просто ни упъти. Не би очаквало нищо в замяна. Тези хора не са просяци. Просто са бедни.
Последваха указанията на момчето, минаха по серия от стесняващи се дървени мостчета и скоро стигнаха до магазина на Остерман. Цялата фасада на постройката беше открита, вместо стена имаше навити бамбукови щори, които се спускаха нощем. Магазинът представляваше едно голямо, непреградено помещение, обточено с рафтове, на които имаше чудат и богат асортимент от стоки, като се започне от викториански картини с пищно орнаментирани рамки до барбита менте в шарени картонени кутии с прозрачни капаци, които приличаха на ковчези. Беше си вехтошарски дюкян, откъдето и да го погледнеш. Човек едва ли би нарекъл Остерман търговец на антики, помисли си Фин. За миг дори се запита дали момчето ги е упътило правилно.
Иззад бамбуковата завеса в задната част на магазина се появи мъж. Висок, изгърбен, на шейсет и пет — седемдесет години. Косата му беше много дълга и права, отпуснатото му бяло шкембе висеше над зацапан местен саронг. Носеше адски старомодни слънчеви очила с пластмасова рамка, а в ръце държеше пластмасова купа и пръчици за ядене.
— Господин Остерман? — попита Фин.
— Викай ми Бернард, скъпа — каза мъжът. Взе малко спагети с пръчиците и ги набута в устата си, като следеше с поглед гостите над ръба на купата. — Като ви гледам, не сте туристи, тръгнали на зейпазар. — Усмихна се. Акцентът му беше немски или австрийски, но извън това английският му беше отличен.
Фин бръкна в джобчето на ризата си и извади малкия златен амулет. Сложи го на дланта си и го показа на Остерман. Той го погледна, но не понечи да го вземе.
— Чудех се дали тази малка дрънкулка няма да се върне някой ден, за да ме преследва — въздъхна той.
— Мой роднина го е купил от вас. Пиетер Боегарт — каза Били.
— Той спомена друго име. Разбрах, че е холандец. Но на мен се представи като Дерлаген.
— Така се казва адвокатът му.
— Значи наистина е бил Боегарт, от онези?
— Черната овца на семейството — отбеляза Били.
— Това чувство ми е познато — каза с усмивка Остерман.
— Едва ли е дошъл случайно тук — подхвана Фин. — Мисля, че и той като нас не е бил тръгнал на зейпазар.
— Правилно, скъпа, съвсем правилно — кимна Остерман и замълча. — А ти какво общо имаш с цялата тази история?
— Пиетер Боегарт е и мой роднина — отвърна тя и си даде сметка, че за пръв път признава гласно изневярата на майка си, а навярно и факта, че Пиетер Боегарт е биологичният й баща. По някаква причина обаче сега това не изглеждаше толкова важно.
— Аха… разбирам… струва ми се — измърмори Остерман, като местеше поглед между Били и Фин.
— Как ви е открил Пиетер Боегарт? — продължи с въпросите Били.
Остерман се усмихна отново и засмука нова доза спагети. После остави купата и пръчиците на една маса наблизо и се оригна доволно.
— Изучих занаята си в Берлин на ранна детска възраст — шест или седем, не повече, твърде малък дори за Deutsches Jungvolg. За да оцелееш в Берлин след 1945 година, трябваше да владееш много умения и най-вече как да разменяш едно нещо за друго, докато не откриеш онова, което ти трябва. Междувременно се научаваш да правиш всичко необходимо, за да намериш търсеното или да попречиш на други, които също го търсят. Всичко необходимо, без значение колко неприятно може да се окаже. Но най-важно беше умението да търгуваш с информация. Да си отваряш ушите, както се казва. А по-късно, когато се наложи да напусна Берлин и да дойда на това забравено от бога място, просто приложих същите методи, нищо повече. Разбирате ли?