Тайната на остров Пайн
- Автор: Касслер Клайв, Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на остров Пайн». Краткое содержание книги:
Стреля три пъти с глока, за да накара аржентинците да залегнат. Следващият им ход щеше да бъде да обкръжат къщата и да нахлуят от няколко страни. Хуан още не знаеше как ще измъкне другарите си.
— Господин Рониш — каза той, — тези са тук заради нещо, което братята ви са открили в шахтата със съкровището. Нещо свързано с цепелина, който открихме. Какво е то?
Поредният залп удави отговора на Рониш. Въздухът беше изпълнен с прах от разрушените стени и наоколо се носеха късчета от пълнежа на дивана. Рониш изведнъж се изпъна и изстена тихо. Бяха го улучили.
Хуан сложи ръка на гърдите на стареца, но не почувства нищо. Плъзна я надолу. Не беше улучен в стомаха. Посегна към краката му. Изтеклата кръв беше твърде много и Хуан разбра, че е разкъсана бедрената му артерия. Без медицинска помощ, Рониш щеше да умре след минути от загуба на кръв. Хуан прехвърли пистолета в лявата си ръка, а с дясната натисна с все сили раната. Макс стреляше през панорамния прозорец. Аржентинците в предната градина определено бяха по-малко. Двама или трима бяха тръгнали да заобикалят къщата.
— Какво са открили? — настоя той отчаяно.
— Път към златото. Полицата над камината. Направил съм копие.
Хуан смътно си спомняше някаква картина над камината от имитация на червени тухли. Дали не беше някаква натривка? Не си спомняше. В мрака погледна към полицата и стреля. Дулният пламък освети картината, но той не можа да различи подробности. Беше прекалено голяма, за да бъде пренесена лесно.
— Господин Рониш, моля ви, какво значи това?
— Ще ми се никога да не бяха ходили на острова — отговори той. Вече беше в шок. — Всичко щеше да е различно.
Макс смени празния си пълнител. Бяха взели само по два резервни пълнителя от Хюстън.
Хуан вече не усещаше пулса на Рониш — старецът си беше заминал. Не се чувстваше отговорен. Поне не непосредствено. Аржентинците щяха да го убият при всички положения. Но ако той и екипът му не бяха попаднали на останките от „Летящият холандец“, старецът щеше спокойно да доживее дните си. В това се криеше непряката му вина. Отвън, се чу глас на английски:
— Поздравявам те за владеенето на нашия език. Моят пилот те е сметнал за буеносайрец.
— А ти говориш като чихуахуата от рекламите на царевични питки — не се сдържа Хуан. Адреналинът кипеше във вените му.
Аржентинецът изрева псувня и после извика:
— Давам ви последна възможност. Излезте през задната врата. Моите хора няма да стрелят. Рониш остава.
Един от кухненските прозорци се пръсна. Няколко секунди по-късно трепкаща светлина се промъкна под сводестата врата, която свързваше кухнята с трапезарията. Бяха хвърлили коктейл „Молотов“, за да ускорят решението им.
Хуан скочи, откри огън от хълбок и смъкна картината от стената. Запрати я към кухнята като фризби. Рамката се удари в касата на вратата и стъклото се строши.
Макс отново откри огън, осигурявайки прикритие на Кабрило, който се залови да сменя пълнителя. После двамата се втурнаха по коридора към спалнята. Къщата беше стандартно ранчо, построено след Втората световна война. Приличаше на къщата, в която Хуан бе живял, докато счетоводната кантора на баща му не пусна кепенци. В такива къщи живееха и приятелите му навремето. Можеше да се движи из нея със затворени очи.
Основната спалня беше зад последната врата вляво на коридора, малко след единствената баня. Хуан дори знаеше къде ще е леглото, защото това бе единственото логично място. Скочи на него, леко присви колене и отскочи. Покри главата си с ръце, когато прелетя през прозореца.
Стовари се на мократа, покрита с борови иглички земя, претърколи се през рамо и се изправи готов за стрелба. Неприцеленият изстрел на аржентинеца, застанал до другия ъгъл на къщата, издаде местоположението му. Кабрило стреля бързо два пъти и чу стенание.
Макс изскочи през прозореца секунда по-късно. Беше се забавил, за да даде възможност на Хуан да освободи терена. Неговото излизане не беше толкова драматично, но свърши работа. Хукнаха колкото се може по-бързо, а дъждът и вятърът заглушаваха стъпките им. След пет минути и няколко случайни завоя Хуан спря и се хвърли под корем зад един дънер.
До него Макс дишаше тежко.
— Ще ми кажеш ли какво правят тези тук, по дяволите? — попита той.
Кабрило не дишаше толкова тежко не само защото беше двайсет години по-млад, но и защото знаеше как изглежда гимнастически салон отвътре.