Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Освен това — каза Миранда — според всички данни Черния магьосник от петдесет години е изчезнал. Тогава кого търси Пъг?
— Открий къде е — каза Агларана — и ще разбереш.
— Ако не е в този свят — допълни Томас, — ще трябва да отидеш на някой друг от световете. Имаш ли достатъчно дарби за това?
— Дори и ако нямам — отвърна Миранда, — ще намеря онези, които ще ми помогнат да го направя. Но откъде да започна търсенето? — Тя погледна Томас. — Знае се, че вие с Пъг сте като братя. Би трябвало да знаеш откъде да започна търсенето.
— Мога да се сетя само за едно място — отвърна Томас. — Но това е като да претърсваш морето за определена риба. Защото мястото е толкова огромно, че побира всички възможни вселени.
— Пътят на световете — каза Миранда.
— Пътят на световете — кимна Томас.
7.
Процес
Ру се размърда.
Нечия ръка го опипваше по крака и той сънено я отмахна, после се събуди.
Над него се бе надвесило грозно лице, ухилено и злобно.
— Не си пръв хубавец, момче, но поне си млад. — Беше изнервеният мъж от предния ден.
— Я се махай от мен! — кресна младежът.
— Само се шегувах, момче — засмя се мъжът. — Не издържам в тая проклета килия. Млъквай и заспивай. Ще се топлим. — Мъжът се обърна с гръб към Ру и затвори очи.
Грубиянинът Биго, който бе дошъл на себе си час след като го бяха хвърлили в килията, каза:
— Не тормози момчето, Неуловими Том. Това е място за смъртници. Момчето си има достатъчно грижи, за да мисли за любовни истории. — Говореше като жителите на Долни Таунтон, нещо рядко срещано в Запада.
Без да обръща обърна внимание на язвителната бележка и последвалия смях, Том Неуловимия каза:
— Сутрин е студено, Биго.
— Момчето не е крадец и убиец, Том — каза Биго. — Просто е изплашено.
— А кой не е изплашен? — В гласа на Ру прозвуча трескава нотка. Той стисна клепачи, като че ли със силата на волята си искаше всичко това да изчезне.
Ерик се надигна, седна и облегна гръб на грубо издяланата каменна стена. Знаеше, че Ру е изкарал мъчителна нощ — беше се събуждал няколко пъти, защото приятелят му викаше в съня си. Ерик огледа килията. Другите мъже спяха или просто седяха, облегнати на стените. Ерик разбираше, че перченето на Ру от вчера е някакъв вид лудост: Ру просто не можеше да приеме неизбежното — собствената си смърт.
— Да се опипват млади дупета е нещо обикновено в затвора — каза Биго. — Но Неуловимия просто иска да се стопли, момче.
— Да бе — каза Ру. — Само че смърди, като че ли нещо е умряло в гащите му преди цяла седмица.
— И ти не миришеш на рози — каза Том. — Хайде млъквай и заспивай.
Биго се ухили и мечешкото му лице заприлича на лицето на дете — с избити зъби. Побоят, нанесен му от пазачите, не беше допринесъл за разхубавяването му, физиономията му бе цялата в синини.
— И аз обичам да спя, гушнат до нещо топло. При моята Елсми например. Тя беше толкова сладка… — Той въздъхна и затвори очи. — Лошото е, че никога вече няма да я видя.
— Говориш, като че ли си сигурен, че ще те осъдят — каза Ру.
— Това е килията на смъртниците, момче. Ти си тук, защото ще ти отнемат живота. Дори и един на сто души, които са били в тази килия, не е живял повече от два дни след присъдата. Да не мислиш, че ще намериш начин да надхитриш кралското правосъдие? — Биго се засмя. — Е, добре ще е, ако успееш. Но тук никой не е дете и всички знаехме какъв е залогът, когато поемахме по вълчата пътека: ако те хванат, понасяш наказанието си. Така е, това е факт.
Ерик се бореше със същите въпроси. Не беше религиозен, но посещаваше храма по празниците и излизаше с лозарите при благославянето на лозята всяка година. Но никога не бе мислил много за това какво ще стане, след като се изправи пред Лимс-Крагма в нейната зала. Знаеше, че всеки човек застава един ден пред нея, за да даде отчет за деянията си, но винаги бе смятал това за приказки на жреците — или че е нещо, което Оуен Грейлок наричаше „метафора“ — където едно нещо се изрича заради друго. Сега се чудеше просто така ли ще си отиде? Дали когато въжето се стегне около врата му и прекъсне живота му, всичко ще стане тъмно и безсмислено? Или ще се събуди в Залата на мъртвите, както твърдяха жреците, и ще застане на дългата редица сред очакващите присъдата на Лимс-Крагма? Казваха, че признатите за достойни се изпращали към по-добър живот, а тези, които тя сметнела за празнодушни, били връщани, за да научат уроците, които са изтървали, докато са били живи. И че в един момент онези, които били водили почтен живот, били издигани до място, неразбираемо за човеците, до някаква по-висша степен на съществувание.